Тя го погледна изпитателно и си пое дълбоко дъх.
— Инвалидността ви е поставила семейството ви в много трудно положение. Знам, защото и аз съм го изпитвала. Невъзможно е да се забрави рана като вашата. Да се забрави напълно, означава да се забрави саможертвата ви, да не ви се дава уважението, което заслужавате за онова, което сте извършили. Това означава също да се пренебрегват по-големите усилия, които е трябвало да полагате, за да правите неща, които останалите са постигали по-лесно, да се пренебрегнат допълнителните усилия, които сте вложили, за да преуспеете, да се пренебрегнат раните, които хора като майката на Бети Сю Рабин са ви нанасяли. Това би означавало също те да пренебрегнат по-голямата сила на характера ви, която сте придобили, за да се справяте с всичко това.
— Не говорете за мен, сякаш съм някакъв светец.
Когато Ваялид се усмихна отново, на Джеф му се прииска тя да спре да го прави. Всяка нейна усмивка разбиваше самообладанието му. Единственото, за което можеше да мисли, бе колко сочни изглеждат устните й.
— Не бих ви объркала със светец — каза Ваялид. — Светците са твърде крехки, за да оцелеят в нашия свят. В него оцеляват само кисели мечки като вас.
Без сам да знае защо, на Джеф му се прииска да й се усмихне в отговор. Не беше съгласна с него. Наричаше го кисела мечка, а той искаше да й се усмихва. Тази жена беше вещица. Преди няколкостотин години жени като нея са били изгаряни на клада. Не беше сигурен дали отказването от тази практика е било разумно решение.
— Завършете обяснението си. — Защо хората трябва да забравят?
— Тази част няма да ви хареса.
— Нищо от онова, което казахте досега, не ми хареса.
— Не можете да карате хората да се чувстват виновни до края на живота ви. В крайна сметка ще започне да им става неприятно. Най-накрая ще ви намразят. Загубили сте ръката си. Същото е можело да се случи и на другиго. Можело е да бъде и по-зле. На хората трябва да им бъде позволено да забравят, за да могат да започнат да се държат с вас като с нормално човешко същество.
— Но аз не съм нормален — каза Джеф, като размаха празния си ръкав. — Аз не мога да забравя.
— И все пак трябва да забравите, за да не бъдете осакатен емоционално, както се случи с брат ми. Когато се погледнеше, виждаше само развалината. Не можеше да види прекрасния човек, който бе оцелял, който не се беше променил само защото е изгубил част от тялото си. Вие не сте оставили нещастието да ви унищожи, а сте вложили енергията си в работата си. Успели сте да постигнете нещо в живота си.
На Джеф вече не му се искаше да се усмихва. Беше малко ядосан, че Ваялид с такава лекота отхвърляше недъга му. Нямаше как да знае, че липсващата ръка го караше да се чувства непълноценен мъж. Нямаше как да знае какво означаваше постоянно да се бори с хора като Клара Рабин, за да не бъде смятан за социално изолиран. Той не харесваше висшето общество, но щеше да бъде проклет, ако оставеше някой да го изгони от него. С ръка или без, той беше също толкова добър, колкото и всеки друг.
В същото време Джеф се чувстваше и малко засрамен. Ваялид му беше дала по-голямо признание, отколкото заслужаваше. Никога не бе позволил на никого да забрави какво се бе случило с него — нито на семейството си, нито на сътрудниците си, нито дори на клиентите си. Използваше всяка възможност, за да раздухва пламъците на спомена и никога не бе позволил на някого да забрави, че мрази всички янки, които са се родили на този свят.
И все пак не мразеше Ваялид, въпреки че тя го дразнеше, въпреки че му напомняше за горчивите години в затвора.
Джеф се усмихна и усети как мускулите на лицето му се свиват и ъгълчетата на устните му се повдигат леко. Усети как настроението му се променя. Не знаеше защо се бе усмихнал; просто го бе направил.
— Имате доста розов поглед към света, госпожице Гудуин.
Ваялид му се усмихна в отговор. Ако продължеше да го прави, на него щеше да му се наложи да я помоли да престане. Когато тя се усмихваше, той не можеше да мисли достатъчно ясно. Усмивките й караха ужасния розов цвят да навлезе в собствените му възгледи за живота, а той разполагаше с предостатъчно доказателства, че в най-добрия случай животът е тъмносив.
— Не мислите ли, че е крайно време да спрем да се обръщаме един към друг с „госпожице“ и „господине“? Знам, че след няколко дни ще си тръгнете, но предпочитам да ме наричате Ваялид.
— Наричайте ме Джеф. Томас Джеферсън Рандолф. Сама можете да се досетите на кого са ме кръстили.
— Томас Джеферсън! Прекрасно е да носите името на един от най-великите мъже в историята на страната ни.
— Всъщност той ми е далечен братовчед.
Джеф не знаеше защо й каза това. Той и братята му бяха решили да не казват на никого, че баща им ги е кръстил на американски президенти. Те също така избягваха и да споменават за роднинската си връзка с някои от най-известните хора в страната. И без това половината от хората не им вярваха, а останалата половина ги харесваше само заради това.
Ваялид го зяпна с недоверие, което бе заменено от удивление.
— Това е истина, нали?
— Не знам защо ти го казах. Не трябваше. Но след като вече знаеш, трябва да ти кажа, че съм роднина и на генерал Робърт Е. Лий.
Той видя как топлината и удоволствието изчезват от погледа й, за да бъдат заменени от стоманен блясък, който никога преди не беше виждал.
— Обикновено с братята ми не говорим много за семейството си. Роднинските ни връзки, изглежда, ни носят повече беди, отколкото добрини.
Ваялид се опита да се усмихне, но без особен успех.
— Не се притеснявай. Няма да те държа отговорен за делата на близките ти. А сега ще е най-добре да се качиш горе, преди някое от момичетата да е излязло в коридора.
Джеф се поколеба. Той не можеше да си представи защо новината за роднинската му връзка с Робърт Лий бе предизвикала такава реакция, но очевидно тук имаше нещо много дълбоко, за което Ваялид не искаше да говори и което много я ядосваше.
Тя се обърна и тръгна по коридора, но изведнъж спря.
— Поканата да дойдеш на службата с нас остава.
— Не.
— Ако е заради ръката ти, мисля, че е крайно време да се помириш със своя Създател.
— И ако не го направя?
— Въпреки това трябва да дойдеш. У теб има натрупан много гняв. Никога няма да бъдеш щастлив, ако не се отървеш от него.
— И според теб посещението на църковната служба ще ми помогне, така ли?
— Може би. Аз не спирам да се надявам, че ще помогне на мен.
С тези думи тя се обърна и започна да чука по вратите.
— Ставайте, момичета. Службата започва след час.
Джеф искаше да я попита какво бе имала предвид с последната си забележка, но Ваялид очевидно бе свършила с разговора за момента. Той тръгна нагоре по стълбите. Може би щеше да я попита по-късно вечерта. Може би тя искаше той да вярва, че нейният живот е по-спокоен от неговия, но несъмнено нещо я тревожеше.
На Джеф не му харесваше да вижда в очите на Ваялид гнева, с който той самият бе живял толкова дълго. Знаеше какво му бе причинил неговият гняв и не искаше същото да се случи и с нея.
Еси подаде глава през вратата.
— Госпожица Гудуин иска да знае дали ще дойдете с нас на службата.
Джеф се намръщи и вдигна поглед от бележките си.
— Имам много работа. — Той посочи към няколкото камари документи пред себе си.
— Татко ще дойде. Той ми изпрати писмо. — Момичето извади писмото и му го показа. — Той вече е
