Двамата стояха толкова близо един до друг, че носовете им почти се допираха и крещяха като докери на кея.
— Той вярваше в правото на Вирджиния да се отцепи — каза Джеф.
— Ако вместо това беше повел армията на Съюза, войната щеше да свърши след само една битка. Вие щяхте да си запазите ръката, а брат ми все още щеше да бъде жив.
Ето какво ставаше, когато на жените бъдеше позволено да си мислят, че знаят нещо за войните и историята. Жените просто не можеха да видят по-далеч от собствените си емоции.
— Дори и Робърт Е. Лий нямаше да бъде в състояние да завърши войната само с една битка — отговори Джеф. — В тази война имаше твърде дълбоки чувства. Единственият начин тя да бъде проведена беше така, както се случи — едно безкрайно кръвопролитие, в което едната страна поваляше другата отново и отново, докато тя вече не можеше да се изправи. Армията на Съюза беше два пъти по-многобройна, разполагаше с неограничени ресурси и блокира целия Юг. И въпреки това войната продължи четири години. Лий не би могъл да промени всичко това сам.
— Хората щяха да се вслушат в думите му. Ако той бе останал верен на клетвата си, щяха да го последват и други.
— Вие не знаете за какво говорите.
Джеф мразеше другите да се, опитват да му казват какво е трябвало да направи Югът, как е трябвало да се държи, как трябвало да се срамува от онова, което е направил, но най-вече мразеше това да му се казва от някой янки.
— Вие не сте живели на юг. Вие си нямате и най-малката представа за това как мислим, какво изпитваме, как честта ни задължава да дадем живота си за нещо, в което вярваме.
— Чест! — Тя произнесе думата, сякаш изричаше проклятие.
Бет отвори вратата и надникна в коридора.
— Добре ли сте, госпожице Гудуин?
— Вие не знаете значението на тази дума — каза Ваялид, без да обръща внимание на Бет. — Няма нищо почтено в това да се води една война по непочтени причини.
— Вие сте толкова късогледа, че не виждате нищо друго, освен онова, което искате да видите. Според вас аз може би греша, но един милион мъже от Юга вярваха достатъчно, за да рискуват живота си и всичко, което притежаваха. Хиляди загинаха. Хиляди други бяха осакатени като мен и всичко това само защото Линкълн смяташе, че трябва да си останем една държава. Може и да е бил прав, но струваше ли си да го правим с цената на толкова много убити?
— Мисля, че ще отида да видя какво правят момичетата — каза Бет и се изнесе на пръсти през коридора, оставяйки спорещите сами.
— Вие сте толкова сляп, че не можете да видите истината дори ако тя ви бъде завряна в очите — каза Ваялид. — Вие сте толкова зает да се самосъжалявате, да мислите как светът ви дължи извинение до края на живота ви, че не можете да видите, че загубата на ръката ви е само едно от нещата, които се случват на някои хора в живота. Можело е да ви убият.
— Щеше да бъде за предпочитане.
През първите няколко месеца след операцията лекарите го бяха държали вързан за леглото, тъй като бе заплашил, че ще се самоубие. Онова, което не бяха разбрали — и което дори той не бе осъзнал в продължение на много години — бе, че желанието му да живее е твърде силно. Баща му може и да не беше дал много на синовете си, но всеки от тях имаше желязна воля и абсолютната увереност, че е прав. Джеф предпочиташе да умре, но да не отстъпи. Баща му беше сгрешил. Той не беше страхливец и никога нямаше да постъпи като страхливец.
— Погледнете се само — продължи Ваялид. — Мислите си, че сте страдали, но дори и без тази ръка сте преуспели.
— Готов да дам цялото си състояние, за да си върна ръката.
— Няма смисъл да мислите за изгубената си ръка. Трябва да я забравите напълно.
Същото се опитваха да му кажат всички, които не бяха загубили дори косъм. Не знаеха какво е хората да ги оглеждат, да ги сочат, да ги съжаляват, да ги разпитват. Дори и да се опиташе да забрави, хората нямаше да му позволят.
— Забравил съм дотолкова, доколкото позволява здравият разум.
— Това ли е оправданието ви, че се криете в службата си и работите денонощно? Единственото, което ви е донесло то, е много пари и още повече самосъжаление.
— Аз…
— Вие сте се затворили в себе си и сте превърнали печеленето на пари в компенсация за изгубената си ръка.
Тук Ваялид грешеше. Печеленето на пари компенсираше некадърността му на войник, чувството му, че не е истински мъж. Само че това лекарство никога не вършеше работа. Независимо колко много беше успял, колко много пари беше спечелил, чувството за поражение не изчезваше.
— Печеля пари, защото така си изкарвам прехраната. Печеля пари и защото искам семейството ми да се върне във Вирджиния.
— За да можете да се върнете богат.
— Не можете да очаквате да искаме да се върнем бедни.
Те и не можеха да го направят. Това щеше да бъде все едно да признаят, че хората, които бяха изгонили баща им, са били прави.
— Това не е цел, за която си струва да се работи — каза Ваялид. — Сега семейството ви има толкова много пари, че да има повече е безпредметно. Вие какво сте направили, за да помогнете на онези осакатени нещастни мъже, за които сте се загрижил толкова много? Предложили ли сте им медицински грижи или изкуствени крайници? Помогнали ли сте на семействата им да се изправят на крака, докато се мъчат да помагат на осакатените си близки?
— А вие?
Беше й върнал въпроса, тъй като не смееше да й отговори. Джеф никога не се беше замислял да направи подобно нещо. За да го направи той първо трябваше да свикне със собствената си загуба, а досега това не му се беше удало.
Бе се връщал във Вирджиния само два пъти. По време на престоя си бе видял унищожените земя и имоти, дори човешки живот, но не бе успял да се изправи срещу унищожаването на човешкия дух. Бе откупил Ашбърн, купил бе и някои от фермите, които го заобикаляха, като винаги бе плащал повече от реалната стойност на имота, казвайки си, че така осигурява на хората средства, с които да започнат нов живот. Но Джеф все още избягваше истинския проблем и много добре знаеше това.
— Не, не съм — отвърна Ваялид. — Преди да се преместя в Денвър бях твърде заета да се грижа за брат си, а след това и за баща си. Но чичо ми остави в наследство една мина, за която се твърди, че струвала цяло състояние. Има малък проблем с наследството — наела съм адвокат да защитава интересите ми — но когато си получа парите, смятам да направя всичко възможно. И в Масачузетс има мъже, които загинаха или бяха осакатени.
— Ако тези мъже си бяха гледали работата, ако не се бяха опитвали да ни принудят да приемем идеите им…
— Няма смисъл да продължаваме този разговор, господин Рандолф. Изглежда, че няма да постигнем съгласие. Предлагам да се върнете към купчината си с документи. Докато си губехте времето в разговор с мен, сигурно сте пропуснали да спечелите няколко хиляди долара.
Ваялид се обърна и изчезна в класната стая, преди Джеф да успее да й отговори. Така беше по-добре. Той и без това не можеше да измисли отговор, за който нямаше да му се налага да се извинява по-късно. А като се имаше предвид как се чувстваше в този момент, предпочиташе да си глътне езика, отколкото да се извини на тази жена.
Беше го нападнала в момента, в който беше най-уязвим. Джеф никога не беше приел някои от причините за започването на войната и опитите му да не им обръща внимание не бяха дали резултат. Когато Ваялид ги бе извадила на показа и буквално ги бе запратила в лицето му, ситуацията се беше влошила още повече.
У Джеф се беше събудил огромният му гняв към всички онези хора като баща му, които не разбираха, че
