честта е нещо повече от твърдоглаво придържане към една страна на даден проблем просто защото бяха обявили, че това е тяхната позиция. Честта изискваше те да бъдат прави. Животът на твърде много хора зависеше от тази малка подробност.
Ваялид му беше напомнила за безполезността, жестокостта и бруталността на войната, за мъжете, които бяха загубили живота си, които бяха страдали повече от него и всичко това само защото няколко души не бяха пожелали да отстъпят и да потърсят други начини за решаване на проблемите си.
Тя бе върнала на преден план в съзнанието му една битка, която Джеф бе водил със себе си и която никога не бе успял да спечели — конфликтът между обичта му към Вирджиния и всичко, което тя означаваше за него и омразата към войната, която бе довела до разрухата в родното му място.
По дяволите тази жена! Беше го захвърлила обратно в ада, от който се опитваше да избяга в продължение на петнайсет години.
На Ваялид й се искаше да има къде да се скрие, докато спре да се тресе, но не можеше да се сети за нито едно място, на което Джеф да не може да я открие. Когато влезе в класната стая, Бет и момичетата я погледнаха с любопитство. Трябваше да им се усмихва, да се преструва, че всичко е наред, но беше сигурна, че усмивката й е изкуствена.
— Господин Рандолф ще се върне ли? — попита Еси.
— Може би след вечеря — отвърна Ваялид. — Сега е зает.
Зает да мисли как да й извие врата. Не трябваше да го напада така, но не можеше да си мълчи, когато й говореха такива глупости. Може би той вярваше във всичко, което бе изрекъл — не можеше да знае дали това е така — но не всички от Юга имаха същото чувство за морална справедливост. Джеф вероятно наистина бе воювал само заради правото на отцепване. Той беше идеалист и подобно нещо беше точно в неговия стил. След края на войната сигурно трудно бе приел рухването на идеала си.
— Ще обсъждаме ли материала за четене? — поинтересува се Джулиет.
— Всички ли свършиха? — попита Ваялид.
Само близначките и Корин вдигнаха ръце.
— Мисля, че ще ни трябва още малко време.
Не трябваше да напада Джеф лично. Ясно беше, че не бе успял да забрави войната. И брат й се беше чувствал по същия начин. Животът му бе спрял в мига, в който изкривеното парче метал бе проникнало в тялото му и се бе опитало да разкъса всичко в него.
Но Джеф не се беше предал. Той просто отказваше да забрави. Неразумно щеше да бъде да иска от някого да забрави такова силно преживяване като война, инвалидност или пленничество. От друга страна, загубата на ръката не беше краят на живота за Джеф Рандолф. Ваялид все още не можеше да разбере защо той се измъчваше заради недъга си.
— Скучно ми е — каза Джулиет.
— И на мен — присъедини се Аурелия.
Ваялид погледна към Корин, но момичето не каза нищо.
— Някоя от вас може ли да помогне на Еси с математиката?
— Аз мога — отговори Джулиет.
— И аз — не остана по-назад Аурелия.
— Ще им помогнеш ли, Корин? — попита Ваялид. Корин беше по-голяма. Тя беше добра по математика и на нея можеше да се разчита да не позволи на близначките да направят някоя глупост.
— Да, госпожице Гудуин.
— Тогава вие четирите можете да отидете в трапезарията. Можете да използвате една от масите на Бет, но когато свършите, трябва отново да я подредите.
— Да, госпожице Гудуин — казаха в един глас момичетата.
— Искам да се върнете в час. Урокът свършва чак в шест.
— Да, госпожице Гудуин.
В стаята настъпи тишина и Ваялид отново се замисли за Джеф, както постоянно й се случваше през последните няколко дни.
Преди време се бе досетила, че той използва работата си, за да избяга, да се скрие от хората, но сега започваше да подозира, че това не е единствената причина. Мразеше войната също толкова, колкото и тя самата. Джеф беше заявил, че войната е жесток начин за разрешаване на спорове, но бе участвал във война. Това тя не можеше да разбере. Робърт и баща й бяха вярвали във войната. Бяха подкрепили Линкълн още от самото начало. Ваялид бе спорила и с двамата, но те не бяха обърнали никакво внимание на думите й, защото според тях тя беше жена, която не знаеше за какво говори. Същата фраза беше използвал и Джеф.
И въпреки това зад думите му се криеше нещо, което той вероятно не искаше да признае дори пред самия себе си, камо ли пред нея. Ваялид не можеше да спре да се пита какво бе това нещо.
— Госпожице Гудуин!
— Да, Бети Сю?
— И на мен ми е скучно.
Ваялид откри, че няма апетит. Добре, че Джеф не я бе поканил отново на вечеря, тъй като изобщо не беше гладна.
Не беше очаквала покана за вечеря тази вечер, не и след спора им. Всъщност предварително беше решила какво точно ще му каже, за да откаже такава покана. Не я беше поканил и Ваялид трябваше да се чувства облекчена, но въпреки това беше разочарована. Имаше голяма разлика между това да й бъде дадена възможността да откаже на покана и изобщо да не й бъде отправена покана.
Докато гледаше към изстиващата храна пред себе си, си помисли, че животът й е напълно объркан. Нямаше никакви пари. Нямаше изгледи да си намери друга работа освен тази в училището, а току-що беше отблъснала единствения мъж, който беше достатъчно влиятелен да й помогне да получи и двете. И всичко това само защото не можеше да прости на Юга, че беше разбил семейството й.
Тя беше също толкова лоша, колкото и Джеф. Обвиняваше го, че живее с миналото, а тя самата правеше същото. Ваялид не носеше никакви видими рани, не можеше да размахва празен ръкав пред очите на хората, но спомените й продължаваха да поддържат гнева й. И когато Югът й се беше сторил твърде незначителен обект на омразата й, тя я беше стоварила върху Робърт Е. Лий.
Откъде бе могла да знае, че генералът ще се окаже роднина на Джеф? Всъщност не трябваше да се изненадва чак толкова. Лий все пак трябваше да има някакви роднини, при това доста многобройни, ако се съдеше по размера на повечето южняшки семейства. Може би можеше да срещне роднините на Лий из цялата страна. Но тя бе налетяла на един от тях точно тук и той се бе оказал първият мъж, който бе привлякъл вниманието й откакто Нейтън Уейнрайт я бе помолил да се омъжи за него.
Това също беше глупаво. Джеф беше заявил достатъчно ясно, че никога няма да се ожени за жена, която не е била родена в Юга. За щастие, още не беше влюбена в него, поне засега, но го харесваше много. И при това привличането беше от типа, който обикновено клонеше към женитба. Ама че късмет — да хлътне по мъж, който мразеше всичко, свързано с нея, както в миналото, така и в настоящето.
— Госпожице Гудуин, сега мога ли да отида да видя господин Рандолф? — попита Еси и прекъсна размисъла й.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
Джеф наблюдаваше Еси, докато момичето започваше да решава последната си задача. Той не разбираше защо това дете имаше такива трудности с математиката. Трябваше да бъде много по-добра в смятането. Харолд Браун със сигурност нямаше трудности в събирането и изваждането. Като се имаше предвид с каква скорост ги прилагаше, той скоро щеше да бъде един от най-богатите мъже в Денвър. А единствената му дъщеря Еси щеше да бъде една от най-богатите наследнички в града.
Документите на Джеф лежаха разхвърляни пред него и той не им обръщаше почти никакво внимание. След спора с Ваялид не можеше да мисли за нищо друго, освен за караницата. Първоначално беше толкова ядосан, че се бе зарекъл никога повече да не й проговори. Дори не бе искал да мисли за нея. Проблемът
