Той коленичи и протегна едната си ръка, за да й попречи да падне. Странно беше, че трябваше да я подкрепя с липсващата си ръка. С дясната си ръка се опита да я вдигне и да я премести обратно в средата на леглото. Ваялид обаче го прегърна и го притисна силно към себе си.
—
Той не смееше да помръдне от страх да не я събуди. Нито една жена не беше търсила опора в него. Той просто си седеше коленичил на пода, неподвижен като статуя, чудещ се какво трябва да направи.
Братята му щяха да му се изсмеят, ако можеха да го видят. Е, може би с изключение на Джордж, но останалите щяха да намерят сцената за много забавна. Роуз сигурно щеше да му каже, че така му се пада.
Докато Джеф пъхаше дясната си ръка под Ваялид, за да я придържа, той остро усещаше липсващата си лява ръка, искаше му се да я отдръпне от тази жена, да я скрие някъде. Но инстинктивната му реакция беше да придържа Ваялид с две ръце.
Трябваше да се махне оттук възможно най-скоро. Дори не трябваше да я докосва. Ами ако Бет се събудеше? Само че тревогата на Ваялид му действаше, както не му бе действала никоя друга жена. Той се тревожеше, защото тя също беше разтревожена. Джеф изпитваше нужда да я успокои, въпреки че знаеше, че това е грешка. Ваялид беше янки и той не трябваше да изпитва подобни чувства към нея. Не можеше да си позволи подобно нещо.
Сигурно беше полудял! Та той просто се опитваше да успокои една жена, която бе викала насън. Не трябваше да прави от мухата слон.
Но Джеф не можеше да се залъгва с подобни глупости. От мига, в който беше влязла в дневната преди две седмици Ваялид Гудуин бе разпалила емоциите му, замъглила мислите му и възкресила чувства, които той отдавна бе смятал за погребани.
Джеф отмести встрани косата, която беше паднала върху лицето й. Въпреки годините, които беше прекарал, искайки да види Луиз, той никога не бе докосвал жена. Поне не истински. Не знаеше, че кожата й може да бъде толкова мека, като топло кадифе. Искаше му се да гали лицето й докато не запомни очертанията на бузите й, твърдостта на миглите й, мекотата на устните й.
Джеф не знаеше какво го накара да го направи — би казал, че това е последното нещо, което би си помислил да направи — но той я целуна. Това бе по-скоро леко докосване на устните, отколкото истинска целувка, но ефектът върху него беше като от страстна прегръдка. Искаше му се да я целуне отново, този път истински. Освен това му се искаше да я пусне, да скочи на асансьора и да обикаля навън на студа, докато лудостта не го напусне.
Тогава Ваялид се събуди. Тя повдигна глава от гърдите му и на лицето й се изписа паника.
— Какво търсите тук? — попита тя и го отблъсна.
Джеф не знаеше какво да й отговори. Дали тя знаеше, че я бе целунал? Ваялид изглеждаше шокирана от откритието, че се намира в прегръдките му. Почти уплашена. Тя сигурно не си мислеше, че… не, дори една севернячка не би си помислила, че той може да нападне жена, която спи.
— Сънувахте лош сън. За малко да паднете от леглото. Когато се опитах да ви върна обратно…
Тя дръпна завивката върху раменете си. Едва тогава Джеф осъзна, че Ваялид беше облечена в нощница с дълбоко деколте от някакъв плат, който приличаше на коприна.
— Благодаря.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — Искаше му се да направи нещо, но не знаеше какво. Тя беше сама и имаше нужда от спокойствие.
— Вече съм добре. Можете да се върнете в стаята си.
Джеф усети огромно облекчение. Значи Ваялид не знаеше.
— Сигурна ли сте, че сте добре?
— Да.
— Викахте Джонас. Защо?
— Вече ви казах. Той почина.
— Но това не е нещо, което може да ви накара да го сънувате. Преди не сте викали насън.
— Това е, защото заговорихме за войната. Знаех си, че така ще стане. Не трябваше да повдигам тази тема.
— Какво се случи с него?
— Вече ви казах. Той почина.
— Но има и нещо друго.
Ваялид придърпа завивката към себе си и се отпусна обратно в леглото.
— Не трябваше да умира. Лекарите казаха, че може да се оправи, ако иска. Само че той искаше да умре. Отказваше да си взема лекарството. Отказваше да се храни. Не искаше да се вижда с никого. Просто си лежеше и чакаше.
Джеф разбра. И той се бе чувствал по същия начин отначало. Но не след дълго бе успял да го превъзмогне и да си възвърне желанието за живот. Не че животът му беше обещавал кой знае какво, но той не се беше чувствал готов да го замени с ангелски крилца — или пък, по думите на Монти, с дяволски рога.
— Имаше едно момиче, което го обичаше. Тя беше готова да се омъжи за него такъв, какъвто си беше. Можеше да получи грижите на най-добрите лекари. Но отказваше среща с нея и не четеше писмата й. Каза й, че животът му е разбит и че не иска да разбива и нейния.
— А тя какво направи?
— Най-накрая си тръгна. Искаше съпруг и семейство и си намери друг. Сега е щастлива. Но всеки път, когато видя съпруга й, неволно се питам какво ли щеше да стане, ако Джонас бе имал смелостта да живее. Аз много обичах брат си. Бях готова да направя всичко за него, но ми се струва, че почти го намразих за това, че се оказа такъв страхливец.
Страхливец! Думите на баща му отекнаха някъде из дълбоко ерозиралите каньони на паметта на Джеф. Страхливец! Страхливец!
Джеф усети как се отдръпва. Ваялид изглежда също забеляза това.
— По-добре си вървете. Благодаря, че дойдохте.
Джеф се изправи. Беше му ужасно неудобно.
— Сигурна ли сте, че ще се оправите? — Това беше адски глупав въпрос. Никой не беше пострадал от това, че е сънувал кошмар.
— Добре съм. Мисля, че ще е най-добре да поспя. Утре ще бъде тежък ден.
Той не знаеше защо не му се искаше да я остави сама. Не знаеше и какво може да направи, за да остане.
— Още ли не сте си лягали? — попита го Ваялид.
— Имам още работа.
— Джонас не защити живота си. Вие ще пропилеете вашия, защото работите твърде много. Не знам кое от двете е по-лошо.
Забележката й го засегна. Тя си лежеше там, уплашена до смърт от някакъв проклет кошмар, но въпреки това не спираше да го съди.
— Трябва да си възстановя онези пари, които ми се изплъзнаха днес следобед — отвърна той.
Ваялид явно не можа да се сети веднага и го погледна озадачено. Джеф се почувства като идиот за това, че беше толкова язвителен. След това тя си спомни и изглежда й стана неудобно. Джеф се изруга мислено, че не беше премерил добре думите си.
— Обикновено не си позволявам да започвам разговори за войната — каза тя. — Винаги казвам нещо, което не трябва. И след това винаги сънувам Джонас.
Дяволите да я вземат! Беше го накарала да почувства, че й дължи извинение. А никога не се беше извинявал на никого. Твърде стар беше, за да започва да го прави сега.
— Предполагам, че когато сме ядосани, всички казваме неща, които после ни се иска да не сме изричали.
По дяволите, на практика това си беше извинение. Какво ставаше с езика му? Той, изглежда, дърдореше, без да слуша какво му казваше мозъкът. Джеф се отдръпна към вратата, преди да бе казал още нещо.
