Ваялид

беше, че не можеше да мисли за нищо друго.

Силата на гнева й го беше изненадала. Постоянно го дразнеше със своите критики. Понякога му се струваше, че му се присмива, но тя изглежда винаги се контролираше. И тогава внезапно бе свалила ръкавиците и му бе нанесла силно кроше в лицето пред очите на зяпналите момичета.

— Това вярно ли е? — попита Еси и вдигна листа си, за да му покаже резултата.

— Напълно. Защо не можеш да го правиш всеки път?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Кажи ми.

— Не си харесвам учителката — отговори най-накрая момичето. — Тя ме плаши.

— И какво прави, че те плаши?

— Втренчва се в мен. Когато съм уплашена, не мога да мисля.

— И госпожица Гудуин ли те плаши?

— Не, нея я харесвам. Харесвам също и Джулиет и Аурелия. Те са ми най-добрите приятелки.

— Мислиш ли, че ще се справиш по-добре, ако госпожица Гудуин ти е учителка по математика? — Като видя, че Еси премисля какво да му отговори, Джеф продължи: — Това ще я зарадва.

— А ще я накара ли да спре да издава онези странни звуци?

— Какви странни звуци? — Еси, изглежда, нямаше намерение да му обясни и той попита: — Трябва да ми кажеш, Еси. Може да се окаже важно. Ако не ми кажеш, ще трябва да питам госпожица Гудуин.

— Не!

Момичето изглеждаше толкова уплашено, че той я съжали.

— Да не си направила нещо, което не е трябвало? — Тя кимна и той попита: — Какво?

— За всичко е виновна Бети Сю. Тя е една зла, стара котка. Мразя я.

— Ти какво направи?

— Бети Сю каза лоши неща за татко и аз плачех. Присцила — тя е момичето, което спи в моята стая — ми каза, че ако ще плача, мога да спя в коридора. Но в коридора беше тъмно. Госпожица Гудуин ни беше казала, че винаги спи с отворена врата, за да ни чува, ако имаме нужда от нея. Затова се качих горе.

— За да спиш в стаята на госпожица Гудуин ли?

Еси поклати глава.

— Пред вратата й. Но подът беше толкова твърд, че не можах да заспя. Вече бях спряла да плача и тогава се върнах в стаята си.

— И какво за странните шумове? — напомни й Джеф.

— Тя говореше странно. Не както обикновено. Като че ли беше разтревожена или нещо такова. Не плачеше, но издаваше едни странни звуци, като че ли искаше да заплаче.

— А казваше ли някакво име?

— Не помня.

— Джонас ли беше името?

— Не знам.

— Оттогава чувала ли си я да издава същите странни звуци?

— Не.

Джеф погледна часовника си на масата.

— По-добре си събирай учебниците и тичай долу. Почти е време за лягане.

— Утре ще ми помогнете ли?

— Баща ти ще бъде тук утре. Обзалагам се, че той ще ти помогне, ако го помолиш за това.

— Татко никога не е обичал да ми помага с уроците.

— Помоли го отново. Понякога хората си променят решенията.

— Не и татко.

— Дори и баща ти. А сега изчезвай. Не искам госпожица Гудуин да се качи тук, за да те търси. Сигурно ще ми се скара, че съм те задържал толкова до късно.

Еси се изкиска, но прибра нещата си, дръпна Джеф надолу, целуна го и изтича вън от стаята. Той докосна бузата си на мястото, на което го беше целунало момичето, и се зачуди как така Еси не се страхуваше от него. Дори на собствените му племеннички нямаше да им дойде наум да го целунат за лека нощ.

Децата нямаше да бъдат толкова лоши, ако всички бяха като Еси. Разбира се, това беше невъзможно. Нямаше смисъл да мисли за това. Та кое дете щеше да иска да има безрък баща?

Престоят в училището започваше да му се отразява. Първо бе поканил една севернячка на вечеря. Сега пък си мислеше за деца. Скоро май щеше да започне да си мисли и за брак.

Джеф не забеляза шума, докато той не спря. Заслуша се внимателно, но не чу нищо. Погледна часовника си. 2:37 сутринта. В сградата беше тихо от часове. Ваялид и Бет си бяха легнали преди десет, а момичетата още по-рано. Понеделник беше редовен учебен ден. Понеделник щеше да бъде и денят, в който карантината щеше да бъде вдигната.

Може би не беше чул нищо. Може би разказът на Еси за странни шумове се отразяваше на въображението му. Може би Ваялид или Бет се бе обърнала в леглото си или бе промърморила нещо насън. Във всеки случай не беше нещо, което трябваше да го тревожи.

2:51. Той беше сигурен, че бе дочул тих стон. Бяха изминали по-малко от петнадесет минути. Той се спря. Цифрите в главата му постепенно изчезнаха от мислите му. Какво можеше да направи, ако нещо не беше наред? Дори ако Ваялид говореше насън, най-добре беше да я остави на мира. Пък и шумът може би идваше от стаята на Бет.

Джеф се опита да продължи да работи, но част от съзнанието му продължаваше да се ослушва за звука. Той се чудеше дали въображението не му играеше лоша шега. Предишните нощи не бе чул нищо.

Когато чу звука за трети път, Джеф почти изпита облекчение. Надигна се от стола си, но след секунда се отпусна обратно. Какво можеше да направи? През целия си живот никога не му се беше случвало да успокоява разтревожена жена. В действителност никога не му се беше случвало да прави каквото и да било за някоя жена.

Звукът се повтори отново. Този път изглеждаше, че Ваялид наистина плаче. Джеф се изправи, но все още не бе решил какво да прави. Това сигурно й се беше случвало и преди и той се съмняваше, че на нея щеше да й се хареса, ако разбереше, че той знае.

Джеф излезе от стаята си, но се спря пред вратата на Ваялид. Стаята й едва ли беше по-голяма от два и половина на три метра и в средата на далечната стена имаше прозорец. Вдясно от прозореца се намираше легло с дъбова рамка. До лявата стена бяха допрени маса и гардероб.

Лунната светлина влизаше през прозореца и падаше върху лицето на Ваялид. Тя сънуваше нещо. Устните й изричаха безмълвни думи, тялото й не можеше да си намери място в леглото, главата й се местеше от една страна на друга, а ръцете й бяха стиснати здраво в юмруци от двете страни на тялото й.

Внезапно тя проговори съвсем ясно и разбираемо.

— Джонас, не можеш да направиш това!

Брат й.

— Ти си всичко, което имам. Не можеш да умреш!

Тревогата й растеше. Джеф все още не беше решил какво да направи. Влезе в стаята. Какво правеше тук? Не знаеше какво трябва да направи и се чувстваше съвсем не на място. Нямаше никакъв опит с подобни неща. Не можеше да промени нищо. Като се имаше предвид какво се беше случило между тях предишната вечер, се съмняваше, че тя ще приеме опитите му да я успокои. Но тревожните звуци, които Ваялид издаваше, го привличаха неудържимо към леглото й.

Въпреки че лунната светлина караше кожата й да изглежда неестествено бледа, това не намаляваше красотата й. Великолепната й коса блестеше на слабата светлина. Само устните й запазваха топлия си цвят. Канещи устни. Устни, които се молеха да бъдат целувани.

— Джонас!

Беше почти вик. Ваялид се претърколи толкова рязко, че Джеф си помисли, че ще падне от леглото.