— Повикайте ме, ако имате нужда от нещо. — Няма да си лягам скоро.
— Лягайте си. Сигурна съм, че рано или късно ще си наваксате пропуснатото. Хората като вас винаги го правят.
Джеф я погледна за последен път. Ваялид беше придърпала завивката до брадичката си и лежеше на една страна, обърната с лице към него и със затворени очи.
— Да затворя ли вратата? — попита той.
— Не.
Джеф знаеше, че ще му отговори така. Еси му беше казала, че Ваялид не затваря вратата си. Той обаче си търсеше причини да остане още малко. Опитваше се да си обясни причината за онази целувка и се надяваше да разбере защо тази жена беше по-различна от останалите. Отговорът беше някъде там, но му се изплъзваше. Ако си тръгнеше сега, може би никога нямаше да разбере.
Но Джеф нямаше причина да остане. Не възнамеряваше да целува Ваялид отново. Колкото по-скоро забравеше за това, толкова по-скоро щеше да забрави и за последните пет дни.
Джеф се обърна и тръгна към стаята си. Когато влезе вътре, се отпусна в стола си като бегач след края на състезания. Трябваше да си го каже. Чувствата му към Ваялид не бяха просто физически. Не разбираше как беше възможно това да се случи, но то си оставаше факт.
Братята му щяха да дадат половината от собствеността си, за да разберат. След всичко, което им бе казал за съпругите им, след начина, по който се бе държал през всичките тези години, те никога нямаше да му позволят да го забрави. Нямаше значение, че чувствата му се ограничаваха до привличане. Когато братята му свършеха с него, любовта на Ромео и Жулиета щеше да прилича на временно увлечение.
Той вдигна документите си и се концентрира върху работата си. Трябваше да потърпи още малко. Утре следобед щеше да си замине и Щеше да я забрави.
Ваялид се появи, докато Джеф все още тренираше. Той беше обут в панталони и памучна риза. Когато я видя, спусна щангата на пода.
— Искам да ви благодаря за снощи. — Съжалявам, че ви отблъснах така. Бях разстроена.
Изглеждаше неуверена, почти срамежлива. Той се запита дали усещаше, че нещо между тях се беше променило. Не можеше да определи какво точно, но знаеше, че то съществува. Бяха споделили нещо и то бе прехвърлило мост, макар и крехък, между тях.
— Не трябваше да оставам толкова дълго — отговори Джеф. — Някой друг също можеше да се събуди.
Тя определено изглеждаше нервна.
— Знам, че не харесвате особено много жените и най-вече севернячките. Това, че дойдохте снощи, означава много за мен.
Той щеше да отрече, но беше твърде късно. Скоро щеше да си тръгне оттук, така че това нямаше никакво значение.
— Обикновено не сънувам кошмари, освен когато съм уморена — продължи Ваялид. — Не можах да си почина в края на миналата седмица. — Лицето й се разведри. — Но всичко ще бъде по-добре, когато вдигнат карантината. През по-голямата част от деня момичетата ще бъдат навън или в час.
— И мен няма да ме има.
Ваялид отново изглеждаше разтревожена, сякаш й се искаше да каже нещо, но не искаше.
— Сигурен съм, че ще изпитате облекчение — продължи Джеф. — Последните няколко дни сигурно са били изпълнени с доста напрежение за вас.
На него не му се искаше карантината да има край, но той беше настъпил и сега му се струваше, че свършва нещо много важно. Ваялид беше една самоуверена кавгаджийка, но той изпитваше леко съжаление, че никога вече нямаше да я види. Трудно му беше да повярва, че това се беше случило толкова бързо, но той беше свикнал тя да бъде край него. Тя беше в състояние да го вбеси само с няколко думи, но бе докоснала и някои места в душата му, които отдавна бяха хванали прах. Беше като свеж вятър, който го караше да се чувства по-жив и по-малко ощетен.
— Не беше толкова зле, колкото очаквах. Надявам се Еси да се оправи с математиката — каза Джеф.
Ваялид успя да се съвземе, пое си дълбоко дъх и прие обичайния си делови вид.
— Сигурна съм, че ще се оправи. А сега по-добре побързайте да си завършите упражненията. Днес е учебен ден и момичетата ще станат рано.
Той я наблюдаваше, докато тя слизаше по стълбите. Сатенената й рокля с цвят на корал се полюшваше в такт с движенията й. След няколко часа той също щеше да слезе по тези стълби за последен път, но щеше да напусне тази сграда по-различен, отколкото когато бе влязъл в нея. Засега Джеф все още не знаеше дали това е добре или не.
Айрис отвори вратата и надникна в стаята. Фърн седеше в леглото втренчена в прозореца, а таблата със закуската й беше поставена напречно на коленете й.
— Казах на Монти, че си будна — каза Айрис, докато влизаше в стаята. — Беше сигурен, че ще спиш до обяд.
— Айрис! Ти пък какво правиш тук? — Фърн я погледна подозрително. — Кога дойде? Мислех, че ще останеш в ранчото до Коледа.
Фърн се отпусна на леглото. Таблата със закуската се наклони на една страна и остатъкът от кафето й се изля върху чинийката.
— Дай да взема това, преди да го съборя — каза Айрис и сложи таблата на масата до леглото. — Как си?
— Първо ми кажи какво търсиш тук — отвърна Фърн.
Айрис се ухили и се отпусна на леглото.
— Не исках да идвам, но твърдоглавият ми съпруг настоя.
— Той къде е?
— Играе си с момчетата.
— Не мога да си представя защо го прави, но съм му благодарна. Те го обожават. А сега стига си се опитвала да смениш темата и ми кажи защо си тук.
— Чудото най-после се случи.
— Какво чудо? Не е възможно Монти най-после да е пораснал.
— Може би трябваше да те оставя да се залееш с кафе.
— Вземам си думите обратно. Монти ми харесва такъв, какъвто си е.
— И аз също, поне през по-голямата част от време — каза Айрис.
— Изплюй камъчето.
— Бременна съм. Най-после съм бременна. — Айрис прегърна Фърн още веднъж. — Когато разбра, Монти реши, че съм твърде крехка и слаба, за да прекарам дори един миг от следващите седем месеца без лекарски надзор. Ако не се бях съгласила да дойда, той щеше да ме върже и да ме довлече дотук.
— Дейзи също очаква бебе.
— Знам. Пристигнахме в хотела снощи. Не можах да повярвам на очите си, като го видях. Истинска златна мина. Строежът сигурно е струвал цяло състояние.
— Но се изплаща. Дейзи казва, че хората се избиват да наемат стаи там.
Айрис се разсмя.
— Тейлър изглеждаше разочарован, когато му казах, че съм бременна. Каза, че на семейството щяло да му се наложи да си построи болница за родилки. Ти как си? Дейзи каза, че имаш проблеми.
— Никой не може да каже какво не е наред. Досега не съм се забавяла нито с минута. Този път усетих, че има нещо различно още от самото начало.
— Вероятно този път ще бъде момиче — опита се да я окуражи Айрис. — Преди още да се е родила, се опитва да ти каже, че няма да се съобразява с по-големите си братя.
— Надявам се да си права. Хубаво ще е да бъде момиченце. Обичам момчетата, но ми се иска да имам поне едно дете, което да не вдига шум колкото стадо елени.
— Къде е красивият ти съпруг?
