— Джеф го изпрати в Лидвил. Има някакви неприятности с мините.
— Защо Джеф не е отишъл лично?
— Нали го знаеш. Той няма да напусне банката доброволно. — Внезапно Фърн се разсмя. — Няма да повярваш какво се случи.
Когато Фърн свърши с разказа си, и двете вече се хилеха толкова неудържимо, че очите им се бяха напълнили със сълзи.
— Чакай само Монти да чуе това — каза Айрис между два изблика на смях. — Той харесва Джеф още по-малко от Медисън. Мислиш ли, че ще дойде тук, когато излезе оттам?
— Вероятно. Защо?
— Очаквам да е на ръба на полудяването. Знам, че не е много любезно от моя страна, но много ми се иска да видя Джеф изваден от равновесие. Поне веднъж.
— Ако изобщо нещо може да го извади от равновесие, то това ще е да бъде затворен в една къща с шестнайсет малки момиченца е една севернячка.
На Айрис не й хареса умората, която се забелязваше по лицето на Фърн. Все още беше ранна утрин.
— Добре ли спиш?
— Не съвсем. Никога не спя добре, когато Медисън го няма.
— Горкичката! Та него го няма шест месеца в годината. Имаш да си наваксваш цели четири години сън.
Фърн се усмихна.
— Не е чак толкова зле, но наистина ми се иска вече да си е свършил работата и да се прибира. Момчетата имат нужда от поне един родител, който да може да се държи на крака. Те не ме приемат много на сериозно, когато съм на легло.
— Аз мога да се погрижа за това — заяви Айрис. — Сега обаче трябва да намеря Монти, преди да ги е научил да не обръщат внимание на всички правила, на които си ги научила.
Фърн се усмихна.
— Те не са кой знае колко много. Като се има предвид кои са им родителите, направо се учудвам, че се научиха да живеят в къща.
— Не, моето дете е това, което ще бъде наречено детето вълк. На Монти ще му се отрази много добре, ако е момиче. Можеш ли да си го представиш как ще се оправя с дете вълчица?
Двете избухнаха в смях.
— Казах, че тръгвам, а все още съм тук. — Айрис издърпа завивката около Фърн. — Ти си лежи. Аз имам малко работа, но ще се върна и ще остана при теб следобед.
Айрис затвори вратата и отиде да намери Монти. Когато го откри, тя му каза:
— Заминавай при телеграфа — или каквото там е необходимо, за да се стигне до Лидвил — и кажи на Медисън да се връща незабавно. С Фърн става нещо много лошо.
ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА
Ваялид кръстосваше дневната. Сътрудниците на Джеф бяха прекарали по-голямата част от сутринта в изнасяне на документите си и връщане на мебелите на старите им места. Дори и в този момент те чакаха разглобяването на асансьора, който бе скърцал в продължение на няколко дни под постоянния поток от хартия, храна и дрехи за стаята на Джеф. Дневната й се струваше някак странно тиха. Единствено миризмата на прясна пепел в камината говореше за трескавата дейност, която бе кипяла в тази стая.
Момичетата обядваха в трапезарията. Ваялид трябваше да се храни с тях, но не беше гладна. Само след няколко минути Бет щеше да обяви края на карантината, а с това и края на двете седмици затвор. Но Ваялид не мислеше за себе си, а за Джеф Рандолф.
След вчерашния им спор беше сигурна, че никога повече няма да му проговори. Но след онова, което се беше случило миналата нощ вече не беше толкова сигурна. Не беше човек, който можеше да бъде разбран лесно. Джеф изискваше много от другите, но и от себе си. Не знаеше много за жените. По-често постъпваше неправилно, но у него имаше нещо, което не й даваше да го забрави.
Беше станала свидетелка на твърде много случаи, в които бе проявил избухливия си характер и липсата си на такт и беше чула за войната повече неща, отколкото бе искала да чуе. Ваялид щеше да бъде благодарна, ако никога през живота си не чуеше думата янки. Този човек беше упорит, но и тя не му отстъпваше по инат.
Но дълбоко в него имаше нещо различно. Еси го беше забелязала веднага. Ваялид бе забелязала съвсем малка част от него и до предишната нощ бе мятала, че се е излъгала. Толкова лесно беше да се намерят извинения за мъже като Джеф Рандолф.
Когато си спомни как бе изглеждал той в късите си панталонки, нещо в стомаха й затрептя. Мисълта, че беше толкова податлива на физически реакции я шокираше, но Ваялид не можеше да избяга от истината. Вече започваше да си въобразява разни неща. Не можеше да бъде другояче, щом като беше убедена, че той беше я целунал в съня й.
Напрежението от карантината сигурно й се отразяваше. Ваялид не можеше да се сети за нещо по- невероятно от това да бъде целуната от Джеф. Беше изненадана, че той бе забравил за работата си достатъчно дълго, за да разбере, че тя сънува кошмар. Откритието, че се намира в ръцете му й беше дошло като гръм от ясно небе, дори и след като той и бе обяснил как се бе стигнало до това. Беше изненадана, че Джеф не я бе оставил да падне на пода.
Не, това не беше честно. Той може и да не я харесваше, но в него имаше някаква галантност, която го караше да се държи по един и същ начин с нея и с всички жени, въпреки че тя беше янки. Но това не беше достатъчно да го накара да я целуне. На Ваялид й се искаше той наистина да я беше целунал.
Тази мисъл я удиви. Нямаше начин да е била толкова пленена от външността му, та да й се иска той да я целува. Тя си беше мечтала за него, но това беше естествена реакция от близостта на привлекателен мъж. Да й се иска той да я целува, означаваше нещо съвсем различно. Вратата към спалните помещения се отвори и прекъсна размислите й.
— Дванайсет часът е — обяви Бет. — Край на карантината.
Ваялид нямаше възможност да почувства облекчение или разочарование, защото момичетата се втурнаха покрай нея като малки кученца, пуснати от клетка. Тя им беше казала, че могат да прекарат един час навън и те изглежда бяха решени да не загубят нито минута. Когато близначките стигнаха до вратата, Ваялид сложи ръце на раменете им и ги издърпа настрани.
— Няма ли да кажете довиждане на чичо си? — попита ги тя.
— Можем да му помахаме — предложи Аурелия.
— Не мисля, че това е достатъчно — каза Ваялид. — Вие сте причината, поради която той беше затворен тук с нас. А и не прекарахте много време с него.
— Той е твърде груб — каза Джулиет.
— Той харесва Еси повече от нас — добави Аурелия.
— Независимо от това трябва да му кажете довиждане и да му благодарите за това, че дойде да говори с мен за вас.
— Не можем ли да го изчакаме навън? — попита Аурелия.
— Той може да се забави горе — допълни сестра й.
— Добре, но не се отдалечавайте много, за да ме чуете, когато ви повикам.
— Няма — обещаха в един глас двете. След това се втурнаха през вратата преди Ваялид да си беше променила решението.
— Мислиш ли, че ще искат да влязат вътре след един час? — попита Бет. Двете гледаха как момичетата се гонят весело по широката поляна.
— След две седмици бездействие ще бъдат толкова изморени, че няма да могат да се държат на краката си.
Бет погледна през рамо към вратата, която водеше към спалните помещения.
— Той кога си тръгва?
— Скоро. Едва ли ще иска да остане повече, отколкото е необходимо.
