Думите й сякаш накараха Джеф да се появи. Вратата на стаята се отвори и Джеф и Еси влязоха заедно в дневната. Ваялид не го беше виждала от сутринта — тя си беше наложила да стои далеч от него — и сега го гледаше сякаш го виждаше за пръв път. Той беше толкова красив, облечен в тъмносин вълнен костюм, бяла риза и черна папийонка. Русата му коса беше сресана докато още е била мокра, но въпреки това няколко косъмчета бяха избягали от гребена и нарушаваха вида му. Очите му бяха толкова сини, а раменете толкова широки, че Ваялид трябваше да си напомни, че трябва да диша.
Джеф си тръгваше. Тя вече нямаше да се чуди как да го избягва, нямаше да се притеснява, че ще му се налага да използва банята, че ще я събуди с упражненията си или че ще я покани на вечеря. Нямаше да й се налага да се притеснява от неочакваните реакции на тялото й на неговото присъствие. Животът й щеше да се върне към нормалния си ритъм. Нормалният живот никога не се беше струвал толкова непривлекателен на Ваялид.
Еси се хвърли към нея.
— Моля ви, накарайте го да остане.
— Сигурна съм, господин Рандолф с нетърпение очаква да се върне на работа — каза Ваялид, изненадана от молбата на момичето. — Не можеш да очакваш от него да остане в сграда, пълна с малки момиченца.
— Вие не сте момиченце.
Погледът на Ваялид се премести върху лицето на Джеф преди тя да се овладее. На него изглежда му беше също толкова неудобно, колкото и на нея.
— Господин Рандолф си има семейство и работа и много задължения.
— Близначките казаха, че ако се държат лошо ще го накарате да се върне.
— Не мисля, че това е добра идея — отговори Ваялид.
— Но аз искам той да се срещне с татко.
— Вече се познавам с баща ти — намеси се Джеф.
— Но аз искам да ви покажа на него.
— Може би някой друг път — каза Ваялид.
Еси се обърна от Ваялид към Джеф и го дръпна за ръката.
— Нали ще се върнете? Моля ви.
Ваялид си помисли, че Джеф ще изгуби самообладание и ще се ядоса. Еси вероятно му беше досаждала цяла сутрин. Вместо да се мъчи да оправя личното си объркване Ваялид трябваше да обръща по-голямо внимание на работата си.
— Имам по-добра идея — каза Джеф. — Защо пък някой ден баща ти да не те доведе в банката?
Еси подскочи от радост.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— Виждам баща ти да се задава по пътя — каза Бет.
— Защо не изтичаш да го посрещнеш? — предложи Ваялид.
— Можете да се видите с татко сега — извика Еси. — Нали няма да си тръгнете преди да се върна?
— Обещавам да те изчакам — отвърна Джеф.
Решила проблема си, Еси се стрелна през вратата, която Бет й държеше отворена, и се затича през поляната, за да посрещне баща си.
— Съжалявам. Не съм предполагала, че ще ви досажда толкова — обърна се Ваялид към Джеф.
— Скоро ще ме забрави — отговори той.
Ваялид се съмняваше, че обитателките на училището щяха да го забравят толкова лесно. Те стояха мълчаливо и се гледаха.
— Ще ви изпратят ли кола? — попита след известно време Ваялид.
— Аз винаги ходя пеш. Това е едно от най-добрите упражнения. Трябва и вие да опитате.
— Но аз го правя — отвърна обидено Ваялид. — Само че не мога да отсъствам твърде дълго от училището.
— Трябва да включите ходенето в режима на момичетата.
— Може би трябва да поговоря с госпожица Сетъл.
— Ще имате тази възможност още сега. Тя идва насам.
Излязоха навън. Госпожица Сетъл, помощничката й и двама от членовете на училищното настоятелство, изглежда, ги бяха очаквали, тъй като тръгнаха към тях веднага щом видяха Джеф.
Ваялид остана малко по-назад. Тя ги гледаше как му се подмазват, как му оказват вниманието, с което даряваха само богатите и влиятелни хора. Веднъж той погледна към нея и тя си помисли, че му се иска да дойде и да го спаси от тях. Но това беше смешно. Беше свикнал да му оказват такова внимание и сигурно знаеше как да се справи сам.
Тя се опита да концентрира вниманието си върху момичетата, върху Еси, върху каквото и да е, стига да не бе Джеф и неговото заминаване. Той вече беше изчезнал — госпожица Сетъл и останалите го бяха заобиколили и той вече не се виждаше.
Ваялид тръгна да посрещне Еси и баща й, когато Джеф се измъкна от обкръжението си. Той се приближи до нея, хвана я за ръка и я замъкна до госпожица Сетъл.
— Госпожица Гудуин се справи много добре с всичко — каза той. След това я избута пред себе си. — Едва ли й е било много лесно да бъде затворена с толкова много момичета в продължение на две седмици. Мисля, че трябва да й дадете една седмица почивка, за да се възстанови.
Ваялид беше удивена, но не повече от госпожица Сетъл.
— Но ние нямаме с кого да я заместим! — възкликна директорката.
— А вие самата? — попита Джеф.
Членовете на настоятелството изглеждаха шокирани, а госпожица Сетъл сякаш всеки миг щеше да припадне.
Ваялид се обърна и погледна Джеф, за да види какво го бе накарало да направи подобно предложение. Дали се опитваше просто да провокира госпожица Сетъл както бе провокирал и самата нея? Той я погледна, но сините му очи не й дадоха отговора, който търсеше.
— Това няма да бъде необходимо — обърна се Ваялид към директорката. — Гласът й звучеше твърде високо в настъпилата тишина. — Ще се оправя бързо.
— Глупости — отсече Джеф. — Вие сте изтощена. Ще прекарате два дни в хотела на Тейлър. Настоявам.
Два дни! Той не беше забравил.
— В „Уиндзор“! — едва си пое дъх госпожица Сетъл. — Но там никога няма места.
— Тейлър пази два апартамента за семейството — отговори Джеф. — Тя може да отседне в един от тях.
— Но… — опита се да възрази Ваялид.
— Край на дискусията — заяви Джеф. — Тейлър ще изпрати колата да ви вземе в четири часа. Така ще имате време да се настаните преди вечеря. Дотогава ще можеш да намериш някой, който да остане с момичетата, нали, Елеонор? — обърна се той към директорката, която го гледаше зяпнала. — По-добре побързай, ако не искаш да обърнат училището с главата надолу. Представи си какво ще стане, ако близначките бъдат оставени без надзор за два дни.
Госпожица Сетъл изглеждаше също толкова изненадана, колкото и Ваялид, но Джеф просто каза:
— Къде са малките чудовища? Искам да им хвърля още един поглед, за да се уверя, че не са счупили нещо, откакто ги видях за последен път.
Ваялид се овладя достатъчно, за да му посочи към близначките. Преди Джеф да успее да помръдне обаче Еси доведе баща си.
— Това е татко — заяви гордо момиченцето.
Въпреки че не се беше оправила от изненадващата покана на Джеф, Ваялид усети как очите й се навлажняват. Никога досега не беше виждала Еси толкова щастлива. Момичето гледаше към баща си, сякаш той беше единственият човек на света. Дори обожаваният от нея Джеф беше почти невидим в присъствието на баща й. Харолд Браун беше висок и слаб, с дебели, гъсти мустаци и бакенбарди. На Ваялид й се прииска да му оскубе мустаците косъм по косъм за това, че толкова дълго беше пренебрегвал
