придружите господин Рандолф.
— Изхвърлете ги от училището — каза на тръгване Джеф. — Това няма да се хареса на Джордж, но ще ви спести много неприятности.
— Джеф Рандолф, как можеш да говориш подобни неща за собствените си племеннички! — възмути се Ваялид, когато двамата излязоха навън. — Та те са само на девет години.
— Това е истината. Не знам какво им става. Не бяха толкова лоши.
— Страхувам се, че госпожица Сетъл ще ги изгони.
— Така им се пада.
— Само това ли ще кажеш?
— Че какво друго мога да кажа? Да не мислиш, че мога да ги накарам да останат, да спазват правилата и да се държат прилично?
— Не, съмнявам се, че изобщо някой може да направи това.
— Според мен трябва да отпишем загубите и да продължим с работата. — Джеф погледна часовника си. — Време е да се връщам. Ако подкарвам всички безжалостно, сигурно ще наваксам загубеното до полунощ.
— Нали не смяташ да държиш нещастните си служители толкова до късно в събота вечер?
— Че защо не? Докато аз се мотаех из Денвър, те не са имали никаква работа. Не започвай пак. Няма да ги карам да работят в неделя.
— Колко благородно!
— Защо просто не кажеш онова, което мислиш — че съм един зъл скъперник, който изстисква и последната капка кръв от някоя ряпа?
— Няма смисъл да го казвам, когато ти, изглежда, се гордееш с това.
— Аз просто съм си такъв. Спрях да се опитвам да се променя преди много години.
— Това не е вярно. Ти се бориш толкова ожесточено с всичко и всички, че напълно си изгубил представа какъв си в действителност.
— Какво точно искаш да кажеш с това? — попита Джеф и учтивостта му изчезна. — И не си мисли, че можеш да се отървеш с някакъв заобиколен отговор. Искам да знам какво точно имаше предвид, когато каза това.
Ваялид не беше сигурна, че е добра идея да каже каквото и да било. Не беше уверена в правотата си, а и се намесваше в нещо, което не беше нейна работа.
Не можеше да си позволи да каже нещо неподходящо. Щом си пъхаше носа в забранена територия, беше длъжна да обясни на Джеф за какво говореше.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
— Не трябваше да казвам това — каза Ваялид. — Не те познавам достатъчно добре, за да си позволявам подобни преценки.
— Но ти го каза и аз няма да те оставя да се измъкнеш с такъв страхлив отговор — отвърна Джеф.
— Отговорът не е страхлив. Ти си се затворил по-плътно от мида в Нова Англия.
— Стига си увъртала, изплюй камъчето.
Защо ли й трябваше да казва каквото и да било. Но Ваялид се успокояваше, че Джеф поне можеше да обвинява единствено себе си, ако чуеше нещо, което нямаше да му хареса.
— Според мен на теб ти харесва, че никой не одобрява поведението ти. Може би, защото никой не очаква от теб да направиш нещо, за да му доставиш удоволствие, никой не се разстройва, когато направиш точно обратното. Те просто очакват точно това от теб.
— И защо трябва да харесвам това?
— Защото така можеш да вършиш каквото си поискаш. Повечето нормални хора трябва поне да направят опит да се съобразят с мнението на другите. На теб това не ти се налага, защото никой не го очаква от теб.
— И какво друго?
Ваялид въздъхна. Тя се съмняваше, че някога ще успее да си държи устата затворена. Мъжете не обичаха да чуват истината за себе си. Всъщност, това важеше не само за мъжете. Ако искаше да разкара Джеф, най-добрият начин да го направи бе да започне да му казва какво точно мисли за него.
— Не знам доколко все още имаш проблеми, когато си спомняш за войната след всичките тези години — предполагам, че не са чак толкова големи, колкото ти се иска да ги изкараш пред другите — но ти нарочно държиш тази рана отворена. Ти нарочно размахваш отрязаната си ръка пред всички, за да ги накараш да се почувстват виновни. Според мен първоначално така си се освобождавал от гнева, породен от загубата на войната, загубата на ръката ти и времето, прекарано в плен.
— Според теб това не е важно, така ли?
— Разбира се, че е важно, но ти отдавна си го преживял. Намерил си нещо, което можеш да вършиш и си започнал да го правиш. Твърде си зает, за да имаш време да мислиш за ръката си или за войната.
Ваялид усети, че Джеф иска да я прекъсне, но тя беше твърдо решена да не му позволи. Когато свършеше, той можеше да говори колкото си иска.
— Не искам да кажа, че не трябва да се ядосваш за онова, което войната е направила с теб, за Вирджиния и за хилядите мъже, които загубиха живота си или бяха осакатени. Но този гняв вече не е толкова силен, колкото е бил някога. Ти си го надживял, приел си го като част от живота си и си продължил да живееш. Въпреки това ти си използвал ръката си като тояга толкова дълго, че това ти е станало навик. Всички останали пък са си създали навика да ти го позволяват.
Джеф я погледна по начина, по който Ваялид си представяше, че би гледала вълчица майка към някой, който застрашава малките й.
— Грешал съм, като изобщо съм си мислил, че трябва да те защитавам от госпожица Сетъл. — Бях забравил, че си янки, а всеки янки се равнява на двама или дори трима по-нисшестоящи смъртни. Ти не се нуждаеше от помощта ми. Просто можеше да забиеш зъби в плътта на онази нещастна жена и да я дъвчеш, докато от нея не остане нищо.
Ваялид беше подготвена за неговия изблик на гняв, но отговорът му беше по-силен, отколкото бе очаквала. Той не се ядосваше само на нея. Той се ядосваше на себе си, защото се беше оставил на чувствата си, а тя го бе възнаградила, като му бе показала, че няма нужда от него. Джеф грешеше, но ако Ваялид му го кажеше, той нямаше да й повярва. Толкова много се беше увлякла в желанието си да му покаже, че знае всичко за него, че бе пропуснала тази подробност.
Ваялид не беше някаква безгръбначна, беззащитна, безмозъчна южняшка красавица и не искаше да бъде такава. Нямаше нужда от чужда защита. Ако това беше начинът, по който Джеф искаше да възстанови виждането си за самия себе си, трябваше да си потърси друга. Но само защото Ваялид можеше да стои здраво на краката си, не означаваше, че и тя понякога не изпитваше нужда да се облегне на някого.
Да отстоява позициите си, беше изтощителна и самотна задача. Това й отказваше голяма част от нещата, които животът можеше да й предложи, от нещата, които изпълваха живота със смисъл. Джеф едва ли щеше да разбере това. За него животът беше една постоянна битка срещу нещо, срещу някого. Тя не се нуждаеше от парите му, от общественото му положение, нито дори от защитата му. Единственото, от което се нуждаеше, бе едно малко ъгълче в сърцето му.
— Оценявам, че дойде с мен при госпожица Сетъл. — Няма да забравя изражението на лицето й, когато й каза, че вината за бягството на близначките е само нейна. Но аз те бях предупредила, че мога да се справя с нея и сама.
— Помня това, но се надявам да ми простиш, че се надявах с присъствието си да предотвратя поне една малка драскотина. Не осъзнавах, че всъщност защитавах госпожица Сетъл.
Двамата стояха по средата на пътеката, която водеше от спалните помещения към пътя за града. Време беше да тръгнат и тези две различни посоки. Време беше да се разделят.
— Трябва да се върна при близначките. Те може и да са две малки дяволчета, но все пак са само на девет години и предполагам, че точно сега ще имат нужда от малко подкрепа. А ти — продължи тя, без да му даде време да каже нещо, — трябва да се върнеш при служителите, които те чакат.
Ваялид протегна ръка.
