— Съжалявам за неудобството, което ти създадох. Наистина оценявам любезността и помощта ти. Никога няма да забравя двата дни, които прекарах в „Уиндзор“.
Вместо да поеме ръката й, Джеф внезапно обви с ръка кръста й и я придърпа към себе си.
— Ти си вещица. Трябва да бъдеш изгорена на клада!
След това я целуна толкова грубо, че сетивата й отказаха да се включат. Ваялид забрави за здравия разум и приличието и отвърна на целувката му. Не разбираше как беше възможно да се примирява и дори да желае грубото отношение на този мъж, но вече не беше в състояние да се противопоставя на чувствата си към него.
Забрави, че половината училище можеше да ги види, забрави, че с Джеф не можеха да постигнат съгласие за нищо. Единственото, което усещаше, бе, че той я държи в ръце и че никога досега не се бе чувствала толкова добре.
Силата на Джеф я удивяваше. Тя се чувстваше, сякаш беше смазана, затворена, неспособна да помръдне. Целувката му беше груба и гневна, но това нямаше значение. Тя също искаше да бъде груба и гневна. Искаше й се да го сграбчи и да разруши стените, с които Джеф се беше обградил, да взриви барикадите в съзнанието му.
Искаше й се да го прегръща и да го целува, докато той не разбереше, че го обича, че не я интересува дали има една ръка или три, че без значение колко избухлив и жесток можеше да бъде, тя разбираше, че и той е също толкова уязвим и отчаяно търсещ любов, колкото всеки друг.
И Ваялид го прегръщаше и го целуваше. Остана вкопчена в него, като Джеф я бе пуснал, като притискаше тялото си до неговото, за да му покаже, че няма да крие нищо от него. Ваялид обещаваше всичко, а не искаше нищо в замяна.
Когато Джеф я пусна, тя се почувства опустошена. Устните й горяха, кожата й сякаш беше обхваната от пламъци, а косата й се беше разпиляла. Преди някой от тях да се съвземе достатъчно, за да проговори, Ваялид забеляза Харви Маккий да върви към тях по улицата.
Внезапно Ваялид се почувства по-малко безочлива. Тя не можеше да обясни поведението си спрямо Харви.
— Трябва да влизам вътре — каза тя, като се опитваше да звучи възможно най-спокойно. — Дори и вещиците трябва да дават почивка на метлите си от време на време. Ако не го направя, ще ми излезе много по-различно име.
— Само някой да посмее да каже нещо лошо за теб и ще го…
Тя се усмихна. Джеф може и й беше ядосан, но все още беше готов да я защити. Това беше нещо, което си струваше да бъде запомнено.
— Ето, че отново се опитваш да ме защитиш. Не беше ли решил преди малко, че съм напълно способна да се защитавам сама?
Харви пресичаше улицата и скоро щеше да стигне до пътеката, която водеше към училището.
— Мъжете обичат да чувстват, че жените се нуждаят от защита. Ако ни отнемете и това, каква ще бъде ползата от нас?
Ваялид изпита тъга от това, че Джеф се смяташе за толкова непривлекателен.
— Попитай ме отново, когато имам време, за да ти отговоря. Сега трябва да вървя.
— Не и преди да съм казал последната си дума. — Той я целуна бързо, обърна се и тръгна към града.
Ваялид го гледаше как се отдалечава, напълно объркана от развитието на събитията. Ако той беше влюбен в нея, очакваше да получи малко нежност, а не глупави приказки. Ако просто беше раздразнен от нея, целувката беше необяснима. Но най-важното беше, че точно тази целувка доказваше без съмнение, че Ваялид се бе влюбила в Джеф Рандолф. Това противоречеше на всякаква логика, но въпреки това си оставаше факт. И при това тя дори не беше сигурна, че харесва този мъж!
Възхищаваше му се, копнееше по него и постоянно си мислеше за него. Това не беше достатъчно, но беше твърде много, за да го пренебрегва. Твърде много, за да го забрави.
И въпреки това трябваше поне да се опита да го забрави. Джеф нямаше никакво намерение да се влюбва в една янки. Според нея той не беше способен на такова нещо, независимо за колко красива можеше да я смята. А ако наистина се влюбеше в нея, щеше да се бори срещу любовта си до края на живота си. Откъдето и да погледнеше фактите, и двамата щяха да бъдат абсолютно нещастни. Единственото разумно нещо, което можеше да направи, бе да го изхвърли от съзнанието си.
Тя видя как Джеф и Харви се срещнаха по средата на пътеката. Дори и от това разстояние Ваялид успя да види как Джеф се намръщи, а Харви присви очи. Двамата погледнаха към нея, след това се огледаха взаимно. Тя се усмихна. Хубаво беше, че двама мъже се опитваха да я спечелят. Такова нещо не й се беше случвало досега и тя го намираше за доста ободряващо.
Двамата се разминаха и Ваялид едва се сдържа да не се разсмее, когато Джеф се обърна на два пъти, за да погледне назад. Хубаво щеше да му дойде, ако изпиташе няколко пристъпа на ревност заради нея. Той вече й беше причинил достатъчно проблеми и тя беше сигурна, че щеше да й причини още много преди да успее да го забрави напълно.
Близначките слязоха от файтона и последваха Ваялид по пътеката с наведени глави и сериозни изражения. Госпожица Сетъл ги беше изключила от училището и Ваялид ги водеше при леля им Фърн, където щяха да изчакат пристигането на родителите си. Първата й мисъл бе да съобщи на Джеф, но беше невъзможно да остави близначките при него. Дори и ако той намереше време за тях, нямаше да знае какво да ги прави.
— Татко ще се ядоса — каза Аурелия.
— Мама ще побеснее — добави Джулиет.
— Вероятно — каза Ваялид. — Сигурна съм, че тя се е надявала да се държите добре в училище.
— Казахме й да не се надява — заяви Аурелия.
— С изключение на Уилям Хенри, нито един Рандолф не обича да ходи на училище — добави Джулиет.
Ваялид позвъни на входната врата.
— Знам, че е трудно постоянно да ти казват какво трябва да правиш, но училището не може да си позволи да ви остави да бягате. Нещо може да ви се случи.
— На нас никога не ни се случва нищо — заяви Аурелия.
— Татко казва, че животът ни трябва да е омагьосан — добави Джулиет.
— Може би, но това не ви помогна пред госпожица Сетъл.
Една прислужница отвори вратата и ги въведе в малка дневна.
— Ще уведомя господин Рандолф, че сте тук — каза тя и изчезна.
— Не виждам чичо Медисън — обади се Аурелия.
— Той сигурно харесва децата.
— Той харесва момчетата — осведоми я Аурелия.
— Той казва, че за момчетата никога не трябва да се тревожиш — добави Джулиет. — Те сами можели да се възпитават.
— Неговите момчета са можели да бъдат и момичета. — Аурелия поклати глава.
— Той казва, че ако са били момичета, е щял да ги даде на друг.
Преди Ваялид да бе имала време да реши дали близначките си бяха измислили всичко това, в стаята влезе един висок, красив, загорял мъж. Той погледна ядосано близначките и те се свиха под погледа му.
— Значи най-после изхвърлихте малките чудовища. Това е първото разумно нещо, което сте направили. Изобщо не трябваше да ги приемате в училището. Казах на Джордж, че преди да ги укроти, трябва да ги пречупи.
Ваялид се втренчи невярващо в Медисън Рандолф. Той говореше също като Джеф.
— Тези момичета не са животни — отговори тя, при това може би малко по-строго, отколкото трябваше, — които могат да бъдат връзвани и бити.
— А може би точно така трябва да се постъпва с тях — Медисън се отдалечи от момичетата и приближи Ваялид. — Аз съм Медисън Рандолф. Фърн ще слезе след минутка. Момичета, вървете да намерите
