лекаря — както и за една жена да противоречи на един мъж — но беше уверена, че Фърн е в опасност.
— И двамата знаете, че нещо не е наред.
Не беше необходимо да й отговарят. Израженията им казаха на Ваялид всичко, което й бе нужно да знае.
— В Бостън има един лекар, който е отличен специалист точно при подобни ситуации. Трябва да се консултирате с него.
— Тя е твърде слаба, за да пътува — възрази Медисън.
— Има влакове.
Фърн и Медисън се спогледаха и Медисън попита:
— Как се казва той?
— Доктор Фредерик Улмстед. Ако ми дадете лист хартия ще ви напиша адреса му. — Медисън извади писалка и хартия от джоба на сакото си и Ваялид бързо му записа адреса. — Кажете му, че аз съм казала да се свържете с него. Той ще си спомни за мен. Беше колега на баща ми. — Ваялид осъзна, че след като баща й бе лекар това даваше определена тежест на мнението й. — Той е много зает, но съм сигурна, че ще намери време за вас.
Ваялид излезе от къщата, изпълнена с тревога за близначките, Фърн, Джеф и самата себе си. Тя обаче забрави да се разтревожи за сребърната си мина.
Роуз влезе в спалнята на Фърн като малко торнадо.
— Медисън каза, че не си добре — каза тя и прегърна снаха си. — Кажи ми какво точно чувстваш.
— Чувствам слабост, но иначе ми няма нищо.
— Чувстваш ли болки?
— Само понякога, и то не много силни — отговори Фърн, но Роуз не се успокои.
— Здравей, Джордж — обърна се Фърн към високия мъж, който стоеше безмълвно зад жена си. Фърн винаги се стряскаше, когато видеше Джордж. Той толкова много приличаше на Медисън.
— Медисън каза, че щял да те води в Бостън, за да те прегледа някакъв специалист — каза Джордж.
Роуз се обърна рязко и застана срещу съпруга си.
— Тя няма да мръдне от тази къща. Телеграфирай на този лекар и му кажи да се качи на първия влак за Денвър. Той къде е?
— В Бостън.
— Кога ще пристигне тук, ако тръгне днес?
— Той няма да тръгне, Роуз. Ще ни очаква в Бостън.
Роуз се обърна отново към Фърн. Двете жени не трябваше да казват нищо; те се разбраха само с поглед.
— Тя е твърде слаба, за да пътува чак до Бостън, дори и в един от твоите специални вагони. Какво казаха местните лекари?
— Че е слаба.
— Всеки глупак може да забележи това. Кой ви каза за лекаря в Бостън?
— Госпожица Гудуин. Тя е възпитателка в училището „Улф“.
Роуз сбърчи вежди.
— Ще се срещна с нея утре и след това ще ви кажа какво мисля. А сега искам да се видя с близначките, преди да се върна в хотела.
Тя се обърна към Фърн и отново се намръщи.
— Не мисля, че искам да отсядам в хотела. Вече съм твърде стара за такива неща. Пък и Монти е тук. Ще се скарам с него преди края на деня. Имаш ли нещо против с Джордж да останем тук? Ти имаш толкова много стаи, че дори няма да забележиш, че сме тук. Аз мога да се грижа за момчетата, за да може Медисън да бъде постоянно до теб. Обещавам да не ти се пречкам.
Фърн се усмихна с облекчение. Знаеше, че Роуз иска позволение да поеме управлението на домакинството вместо нея и беше благодарна, че Роуз успяваше да разбере толкова много за толкова кратко време.
— Така вероятно ще бъде най-добре. И без това близначките са тук.
— Това е друг въпрос — отвърна Роуз. — Джордж, погрижи се за багажа. Мисля, че е време да си поговоря с дъщерите ни.
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
Когато майка им влезе в стаята, близначките се поколебаха за миг. Но като видяха усмивката й, двете момичета се хвърлиха в обятията й. Роуз ги прегърна силно и покри главите им с целувки. Те не видяха сълзите, които изпълниха очите й, но дори и да ги бяха забелязали, нямаше да разберат защо плаче майка им.
Роуз се радваше, че ги вижда. Бяха й липсвали ужасно. Роуз бе имала съмнения по изпращането им в Денвър. Все още бяха твърде малки и бе решила да ги прати там само защото бяха близначки и заедно можеха да се изправят срещу целия свят. И те бяха доказали, че майка им не беше сгрешила.
Но не можеха да разберат втората причина за сълзите й. Бяха плът от нейната плът и тя знаеше, че не са щастливи. В противен случай не биха се държали толкова зле. От друга страна, момичетата трябваше да се научат да живеят в реалния свят, тъй като не можеха да го променят така, че да им харесва. Роуз плачеше заради болката, която щяха да изпитат в бъдеще. Плачеше, защото сега й беше позволено; по- късно щеше да й се наложи да бъде силна.
— Дайте да ви видя — каза тя и се отдръпна от тях.
— Защо плачеш?
— Защото не съм ви виждала отдавна и много ми липсвахте.
Джулиет прегърна отново майка си. Роуз отвърна на прегръдката й, след което се освободи и се отдръпна.
— Приличате си твърде много. Още ли ви бъркат?
— Никой, освен госпожица Гудуин, не може да ни различи — каза Джулиет.
— По-красиви сте от всякога. Баща ви ще се гордее толкова много с вас, че сигурно ще забрави, че сте в немилост. — Роуз изтри сълзите си с бродирана кърпичка, която извади от ръкава си. Взе един стол, премести го между леглата и седна. — А сега ще си поговорим за поведението ви.
Близначките седнаха на леглата и млъкнаха. Усмивките бяха изчезнали от лицата им.
— Вие сигурно осъзнавате, че направихте баща си много нещастен — каза Роуз и момичетата наведоха глави. — Той има толкова силно развито чувство за отговорност, че просто не може да разбере защо сте се държали по такъв начин.
Това не беше съвсем вярно. Джордж й бе казал с тъга, че момичетата приличали на баща му в това отношение. Дори ако бяха искали да се държат прилично, пак не биха успели. Вътре в тях имаше нещо, което ги караше да вървят към своето самоунищожение. Роуз не беше склонна да спори със съпруга си за баща му, но беше решила, че дъщерите й няма да се самоунищожат, поне не докато тя можеше да направи нещо по въпроса.
— Би трябвало да ви заведа обратно в училището, да оставя госпожица Сетъл да ви метне един хубав бой и след това да ви върна в стаята ви и ако е необходимо да ви заключа там.
Момичетата изглеждаха ужасени.
— Точно това искаше да направи и чичо Джеф — каза Аурелия.
— Изглежда, че поне веднъж съм на едно мнение с него. Не съм привърженичка на боя, но не смятам да позволявам поведение като вашето.
— Опитахме се да бъдем добри — каза Джулиет.
— Можехме да бъдем много по-лоши — допълни Аурелия.
Роуз не можа да сдържи усмивката си.
— Сигурна съм, че е така. Всички в семейство Рандолф трябва доста да се трудят, за да се държат като нормални хора.
