— Лизи и Уилям Хенри се държат прилично.
— Мисля, че те се повече Торнтън, отколкото Рандолф. В семейство Торнтън винаги правят онова, което им се каже. Затова и от тях стават добри войници.
— Ние защо не можем да бъдем като тях? — поинтересува се Джулиет.
— Не знам, но вие без съмнение сте Рандолф. Приличате на Рандолф, държите се като Рандолф, мислите като Рандолф. Но това ще трябва да се промени.
— Защо?
— Не можете да растете диви. По-късно това ще ви донесе много нещастия. Не можете да продължавате да тревожите баща си. Наложи се да дойдем тук, преди той да продаде стадата. Като се оставихте да ви изгонят от училище, хвърлихте на вятъра много пари. Парите не растат по дърветата и баща ви трябва да работи много, за да ги печели. Сега имате избор — можете да се върнете у дома или да останете тук.
— Искаме да се върнем у дома — заяви Аурелия.
— Не, не искаме — каза Джулиет.
— Ако се върнете у дома — продължи Роуз, която не пропусна да забележи необичайния факт, че близначките не бяха единни по въпроса, — ще бъдете затворени в къщата. Няма да можете да яздите понитата си, да ходите на събирания, или на родеото. Ще ви наема частен учител. През деня ще имате уроци, а вечер ще учите за следващия ден. Аз лично ще ви наглеждам.
Момичетата изглеждаха опечалени. След това Аурелия попита:
— Каква е втората възможност?
— Ако училището се съгласи да ви приеме обратно…
— Госпожица Сетъл каза, че повече не иска да ни вижда.
— Тя може да бъде убедена да промени решението си. — Както и да е, ако тя реши да ви приеме отново, аз ще ви спра дневните и ще прибера най-хубавите ви рокли. Ако в продължение на една седмица не чуя оплакване срещу вас, ще ви върна роклите. Ако се държите добре в продължение на един месец, ще си получите дневните. Мислите ли, че ще можете да се справите?
— На знам — каза Аурелия.
— Е, тази вечер можете да си помислите — продължи майка й. — Няма да ви върна в училището, освен ако не ми обещаете, че ще се държите добре.
— Но тогава ще трябва да изпълним обещанието си — каза Джулиет.
— Това му е хубавото да бъдеш Рандолф. — Когато веднъж дадеш думата си, дори ако си още дете, трябва да я спазиш.
— Имаме ли друг избор? — поинтересува се Аурелия.
— Не и не мислете, че ще успеете да накарате баща си да омекне. Той се съгласи да ме остави сама да се оправя с вас в този случай. — Роуз поомекоти строгото си изражение. — А сега ми кажете защо сте толкова нещастни. Обикновено не се държите толкова зле.
— Близначките се върнаха — каза Бет на Ваялид. — И майка им е с тях.
— Върнаха се? — попита изненадана Ваялид. — Не разбирам. Нали госпожица Сетъл ги изключи.
— Госпожа Рандолф казва, че госпожица Сетъл се е съгласила да преразгледа решението си, ако и ти си съгласна.
Ваялид не можеше да си представи как мнението й можеше да повлияе върху решението на директорката. След последното посещение на Джеф беше забелязала известна студенина, почти недоверие, в отношението на госпожица Сетъл към нея. Ваялид беше уверена, че това имаше нещо общо с целувката пред училището. Госпожица Сетъл не бе казала нищо, но все някой трябва да ги беше видял и бе казал на директорката.
Ваялид остави книгата, която четеше и се огледа в огледалото. Беше облечена в рубиненочервена рокля и се зачуди какво ли щеше да си помисли госпожа Рандолф за дреха в такъв смел цвят.
— Те са в дневната — каза Бет. — Имат да ти казват нещо.
Ваялид влезе в дневната, изпълнена с огромно любопитство. На външен вид Роуз Рандолф не беше такава, каквато Ваялид си я беше представяла. Тя беше ниска, елегантна и привлекателна, без да бъде красива. Тъмнокафявата й коса бе започнала да посивява около слепоочията. Погледът й обаче беше точно такъв, какъвто Ваялид бе очаквала от човек, който трябваше да укротява две толкова буйни деца.
— Добър ден, госпожице Гудуин — каза Роуз и стана. — Радвам се най-после да се запозная с вас.
— С нетърпение очаквах да се запозная с вас — отвърна Ваялид. Тя погледна към мястото, на което седяха кротко близначките. Не изглеждаха унили, нито пък нещастни, а по-скоро решителни и това я накара да изпита безпокойство. Никога не знаеше какво може да очаква от тях.
Двете жени седнаха на местата си. Роуз погледна първо към момичетата, а след това и към Ваялид.
— Извинявам се за неприятностите, които са ви създали момичетата. Ние си поговорихме надълго и нашироко и те ми дадоха думата си, че ще се държат прилично до края на срока.
Ваялид погледна към близначките и кимнаха утвърдително.
— Говорих и с госпожица Сетъл — продължи Роуз — и тя каза, че стига вие да нямате нищо против тя ще позволи на Аурелия и Джулиет да се върнат в училището. Ако обаче се забъркат и нови неприятности, ще бъдат изключени без възможност да се върнат отново.
Ваялид харесваше близначките и се радваше, че се бяха завърнали, но имаше чувството, че още не беше чула всичко.
— Нещата не са толкова прости, колкото изглеждат — продължи Роуз — и точно затова всичко зависи от вашето желание още веднъж да поемете лично грижите за момичетата. Момичета — обърна се тя към дъщерите си.
— Искаме да се извиним, че се държахме толкова лошо — каза Джулиет.
— Обаче не се извиняваме за Бети Сю — добави Аурелия, — въпреки че не искахме да ви създаваме неприятности.
— И какво още? — попита майка им.
— Госпожица Сетъл каза да ви питаме дали можем да посещаваме леля Фърн всяка събота и неделя, за да си яздим конете.
Ваялид погледна Роуз и тя обясни:
— Госпожица Сетъл отказва да поеме отговорността за тях от момента, в който напуснат територията на училището. Ще бъдете ли така добра да ми направите тази услуга?
— Ами останалите момичета и задълженията ми тук? — попита Ваялид.
— Вече съм уредила това — отговори Роуз.
Ваялид не можеше да не се удиви на властта, която изглежда имаше семейство Рандолф.
— Разбира се, че нямам нищо против. — Това щеше да й даде малко време да остане насаме със себе си и да си почине от постоянните задължения в училището.
— Момичетата искат също така да обяснят защо са се държали толкова лошо. Оставям на вас да решите дали има друго разрешение на проблема.
— Никой не ни харесва — обясни Аурелия, преди майка й да бе свършила.
— Наричат ни малки бизончета — допълни Джулиет.
— Бети Сю каза, че не сме нищо друго, освен две селянки, които не се чувстват щастливи, ако не са мръсни и прашни.
— Тя каза, че сме…
— Не мисля, че госпожица Гудуин иска да слуша повече — прекъсна ги майка им. — Ако смятате, че има друг начин близначките да бъдат приети от останалите момичета, ще ни помогнете много, ако го споделите с нас. Не искам да оправдавам поведението им, но си спомням какво беше да бъда дъщеря на полковник от Съюза, а да живея в град на Конфедерацията по време на войната. Бях готова да направя всичко по силите си, за да си го върна на хората за всичко онова, което ми наговориха тогава, особено за баща ми.
Ваялид я разбираше. Тя самата бе слушала хората да шепнат зад гърба на баща й в продължение на години. Съзнанието, че част от приказките, които се изричаха, бяха верни й пречеше да се защити от клеветите.
— Струва ми се, че ще трябва да накараме момичетата да показват повече уважение към качествата,
