Съсипана от тези три дни езда, пленничката едва стоеше на краката си. Легнала на земята, тя стоеше там немощна, а номадите се струпаха да я гледат.
— Трябваше да я слагате от време на време по корем, напреко на седлото! — каза Ло с усмивка.
А Марко добави:
— Сигурно кожа не й е останала на задника!
Не се подиграваше. Просто ездаческите мъки на младата жена я сближаваха с тях.
— Заведи я в моята каруца, ако искаш, Марко. Ще се погрижа за нея. Щом се почувствува добре, ще видим със Зорги какво ще я правим…
Хан се навъси.
— Животът е тежък и да храним още едно гърло…
Цила я успокои:
— Щом се оправи, ще я върнем! Мога да направя това за нея — един човек от ония в града направи много повече за мен! И после тя е тук по моя вина.
Увит в пелерината, той прекара нощта в шибан от вятъра скален заслон. Призори пи, яде и пое отново на път. След първите дни свикна и се окуражи. Не се страхуваше вече, че ще умре насред път. Единствената му тревога бе да не го нападне някоя глутница диви кучета.
Но малко по малко силите му намаляха и макар да беше пестил припасите си, една нощ той се оказа отново без храна. Тогава разбра, че ако в следващите часове не намери скитниците, нямаше да живее дълго.
Минаха още няколко дни и породеното от жаждата безумство завладя ума му. Някакъв животински рефлекс го караше все още да върви. После падна, вдигна се отново и пак падна с чувството, че е извървял километри между двете падания.
Още веднъж опита да се надигне, но се търкулна по гръб. Пустинята бясно се завъртя, хоризонтът се наклони и той загуби съзнание.
Племето остана на същото място още няколко дни — така бе решил Зорги. Всички знаеха, че това е абсурдната надежда Ксуан да се завърне. Една сутрин тежките коне разклатиха каруците. Стадото бавно потегли към зелените блата.
Отново на кон, безименната държеше Цила за ръка и се усмихваше. Тя бе открила толкова неща при номадите, че беше някак смутена и променена. Една нова добродетел узна тя: човешката топлота.
Целият комфорт на града не би й дал това задоволство, почерпено от присъствието на хора, които под грубостта си криеха голяма благосклонност. Щеше винаги да си спомня за тези жени и мъже, по-горди от патриции, които спяха сред добитъка си и ядяха малко, но умееха да се смеят. Никога нямаше да забрави горещите спорове вечер край огъня и тези диви и тъжни песни, в които се говореше за вятър, за жени, красиви като мустангите, за вечни приятелства и за свобода.
— Цила, когато дъщеря ми порасне, може би ще дойдем с вас. Ние ще ви научим на някои неща, а вие ще ни научите да живеем…
— С радост ще те приемем! Е, добре! Нищо не си забравила, надявам се? Трябва да вървиш на североизток. В торбата имаш компас… Като стигнеш близо до мястото, където те спряхме, ще напоиш и ще нахраниш коня за последен път и ще го пуснеш. Той сам ще ни намери.
Младата жена кимна утвърдително, махна за последен път за сбогом и се отдалечи от кервана.
Игал бе решил да я придружи. Изпитваше симпатия към младата жена и искаше да се увери, че всичко е наред.
Настигна племето едва в края на деня, когато всички се настаняваха на бивак за през нощта.
— Нещо лошо? — попита Цила.
— Не! Ще пристигне благополучно. Знаеш ли, мисля, че един ден тя ще се върне!
— Аз също — по-късно!
— А! Все пак, случи ми се нещо странно… Няколко часа, откак се бях разделил с жената и бях задрямал малко от равната стъпка на коня, когато изведнъж ми се стори, че виждам някакъв човек в пустинята. Вървеше пеш и беше странно облечен! Додето си потъркам очите, додето си взема бинокъла, той изчезна!
— Какво! И не отиде да видиш отблизо? — смая се Цила.
— Напротив, повъртях се малко наоколо, но нищо не намерих…
— Сънувал си. — подразни го тя.
— Може би трябваше да търся още? Но аз бързах да се прибера!
Любопитството й се събуди и Цила бързо реши:
— Сукама и аз имаме нужда от малко галоп… Цял ден след това стадо — ставам ленива. Ще ида там и аз да погледна.
— Право на североизток, на два часа оттук! — й викна Игал, докато тя се мяташе вече на Сукама.
Пристигнало на определеното място, момичето заописва с коня си все по-големи кръгове. И изведнъж, зад едно скалисто баирче, тя забеляза тялото. Човекът беше изтегнат по гръб със затворени очи. В това отслабнало от страдание и изнемога лице тя позна своя спасител от куполите. Сърцето му още биеше. Тя извади припряно една манерка. Повдигна с една ръка неподвижната глава и пъхна гърлото на манерката между стиснатите зъби. Още с първите капки от течността човекът се възвърна към живота и започна жадно да пие. Скоро той отвори очи, разкриви лице за усмивка и отново припадна. Тогава Цила стори онова, което никоя жена от куполите не би успяла. Вдигна на ръце мъжа и го понесе към високия кон. Намести го пред себе си и като го крепеше на седлото, опрян в гърдите й — със свободната ръка тя държеше юздите, — момичето се понесе обратно към лагера.
ОЩЕ ЕДИН НОМАД
Керванът бавно напредваше под изгряващото слънце. Съгледвачите бяха вече изчезнали в далечината, щастливи да се отлъчат малко в галоп. Нямаше да ги видят, преди да минат четири или пет часа, изгладнели и радостни, готови отново да се впуснат в някоя луда езда. Голям черен овен водеше стадото, а кучетата гонеха изоставащите с остър лай. В строен ред, конниците и чергилата заграждаха добитъка. Сукама си знаеше работата — тежкият товар сякаш не му струваше усилия. Без да има нужда от водач, той послушно следваше колоната.
Седнала до главата на спасения, Хан му прекрояваше дрехи от Ксуан. От време на време погледът й се отделяше от ръкоделието и се спираше върху лицето на заспалия мъж. Откак Цила го бе довела предната вечер, най-много за две-три минути да си е отворил очите.
Бяха го накарали да пие и хапне малко, после бе заспал — този път здрав, истински сън.
— Историята се повтаря! Ти намери този мъж, както аз намерих баща ти умиращ в пустинята! Вие ще се съберете и той на свой ред ще стане номад…
Цила прихна щастливо.
— Ехе! Като те слушам, бракът ни е вече обявен!
— Ще бъде! Ти си най-хубавата — здрава, а и силна! Това са качества, които мъжът цени…
Цила възрази засмяна.
— Боя се, че този няма същия вкус! Какво ще кажеш, ако го наречем Надир, като бащата на твоя баща, който толкова обичал едрите жени, че се оженил за една, с цяла глава по-висока от него!
— Цила! Не бива да се подиграваш…
— Виж, събужда се!
Младежът тъкмо отваряше очи и ги разглеждаше недоверчиво.
— Значи, успях… Как съм… Нищо не си спомням!
— Мъртвите не могат да си спомнят, синко, а ти беше почти мъртъв, когато Цила те откри…
— Трябва да ядеш и да пиеш, после ще поговорим — рече заповеднически девойката.
Помогнаха му да се изправи в постелята и докато се хранеше, Цила разказа как го бе намерила.
— Значи на теб дължа живота си!
— Не мисли повече за това! Впрочем ние сме квит… Нали заради мен те прогониха от куполите! Ще ми
