— Надявам се — каза Чарли и махна с ръка към самолета. Фернандо слезе първи, следван от полковник Торине и сержант Шърман.
— Добре дошли в Козумел — каза Певснер и подаде ръка на всеки един. — Аз съм Алекс Дондиемо, вашият хотелиер. С Чарли сме стари приятели.
— Фернандо Лопес — каза Фернандо.
— Джак Шърман — каза сержант Шърман.
— Джейк Торине, мистър Дондиемо.
— Портиерът ще се погрижи за багажа ви — каза Певснер. — Много е горещо навън, на слънце. Защо да не отидем в хотела? Вероятно вече са приготвили лека закуска.
Посочи им автомобила, после заобиколи, за да седне зад кормилото. Когато се качи в автомобила, Чарли видя, че има още двама „портиери“ на задната седалка.
„Какво е очаквал? От самолета да слезе екип на ФБР, да му сложи белезници и да го отведе в Щатите? Не мисля, че е смятал това за възможно, а Певснер успява в тази игра, защото винаги очаква и винаги е подготвен за неочакваното.“
Когато потеглиха, вторият „Юкон“ мина пред тях и остана там по време на пътуването от три мили до курорта. По едно време Певснер весело каза:
— Ние мислим, че нашият плаж е много по-хубав от този в Маями. И от всеки плаж в Европа. Единственият друг плаж, който познавам и харесвам, е този във Флорида, близо до Пенсакола.
И Чарли разбра, че Певснер няма да каже нито дума за самолета, докато не стигнат в хотела.
„Мисли, че може би имаме подслушвателни устройства, скрити в дрехите си. Имай предвид, Чарли, че той явно ти няма доверие.“
(ЧЕТИРИ)
Курортът беше по-голям, отколкото Чарли очакваше. Главната сграда — имаше също така и бунгала — беше построена на ширина четириетажна бяла сграда, която се намираше направо на плажа. Имаше и изключително зелено игрище за голф. Докато Чарли гледаше, дългокрака блондинка, чиито бели шорти не скриваха голяма част от дупето й, пропусна да уцели дупката.
Главната сграда имаше подземен гараж, входът на който се охраняваше от мускулест мексиканец в полицейска униформа. Той стоеше до бариера, която изглеждаше толкова здрава, че би могла да спре и танк.
Тъкмо бяха слезли от автомобила, когато третият „Юкон“, в който беше и портиерът с багажа им, влезе в гаража.
„Не са имали време да видят какво има в куфара на Шърман. Или са имали? Не приемай нищо за дадено, Чарли.“
Имаше цяла редица асансьори, охранявани от друг мъж в полицейска униформа.
„Дали охраняват асансьорите непрекъснато, или само когато Певснер е тук?“
Влязоха в асансьора, Певснер постави ключ в контролното табло, после натисна бутон, на който пишеше „мансарден апартамент Б“. Асансьорът тръгна, Певснер извади ключа от таблото и го подаде на Кастило.
— Горе ще има още ключове — каза той.
Вратите на асансьора се отвориха и Кастило видя, че се намират в малко фоайе. От него имаше само един изход: отворени двойни врати разкриваха голям хол с изглед към морето. Докато прекосяваха фоайето, се чу електронно жужене.
— Обикновено — каза Певснер — това се включва, когато някой крие сувенир в дрехите си. Някои от нашите гости изглежда просто не могат да се разделят със сребърните ни купи.
Фернандо пъхна ръка под ризата си и извади полуавтоматичния пистолет, който носеше.
— Е, признавам, че някои от хората тук гледат на американците като на възможности за лесни доходи — каза Певснер, — но от това няма да имате нужда.
— Очарователен детектор — каза Кастило. — Бих казал, че сигурно долавя всичко. Искам да кажа, подслушвателно устройство, нали така?
— Детекторът наистина е много добър, Чарли — каза Певснер.
— Е, сега, като знаеш, че не се опитваме да откраднем среброто ти — каза Кастило, — може ли да се заемем с работата, която ни чака?
— Разбира се — каза Певснер. — Но първо ела да поздравиш други твои стари приятели.
Той им направи знак да минат през двойните врати. Чарли влезе първи. Хауърд Кенеди се изправи, усмихна се, отиде при него и му подаде ръка.
— Мистър Дондиемо — каза Кастило.
— Мистър Кастило — каза Кенеди. — Радвам се да те видя. — Погледна Певснер. — Чух ли детектора преди малко?
— Беше мистър Лопес — каза Певснер. — Братовчедът на Чарли. Има полуавтоматичен пистолет, 45-и калибър.
— И това е всичко, Хауърд, не носим подслушвателни устройства — каза Чарли.
Кенеди не обърна внимание на думите му.
— Каза, че имате нужда от равен покрив — каза той и махна на Чарли да го последва на необичайно широката тераса, обзаведена с тапицирани алуминиеви мебели. Кенеди натисна бутон в стената, докато минаваше през плъзгащите се врати. Отново се чу електронно жужене и тентата, която хвърляше сянка над терасата, започна да се прибира. — Това ще свърши ли работа? — запита Кенеди и посочи покрива.
— Шърман? — извика Кастило и сержант Шърман дотича на терасата.
Кастило посочи покрива. Шърман погледна и кимна.
— Вероятно дори ще мога да поставя антената далеч от края на покрива, за да не привлича вниманието — каза Шърман.
— Мислиш ли, че можеш да намериш портиер, който да покаже на Шърман как се стига до покрива? — запита Кастило.
— Както ти казах по телефона, Чарли, твоите желания са заповед за нас — каза Кенеди.
— Колко време ще ти е необходимо, Шърман? — запита Кастило.
— Немного — каза Шърман.
Той отиде при огромния си куфар, премести контролния панел и компютъра си с размерите на лаптопи ги остави върху малкото бюро до вратите, които водеха към терасата, след това затвори куфара. Започна да го вдига, Певснер щракна с пръсти и двама „портиери“ бързо дотичаха и го взеха от ръцете му. Шърман погледна Кастило, усмихна се и сви рамене, като че ли искаше да каже: „Защо не, по дяволите?“ След това последва мъжете, които носеха куфара. Шърман докосна кръста си отзад, като че ли наместваше пистолет.
„Разбира се, той има пистолет. Хората на «Делта Форс», също като мистър Певснер, се опитват да са готови за всичко. Чудя се защо детекторът не ги улови? Или вероятно ги е уловил. Уловил е двата пистолета едновременно, но само Фернандо се издаде. Алекс, приятелю мой, твоята охранителна система не е толкова добра, колкото мислиш.“
Когато Шърман излезе от апартамента, влязоха двама келнери в бели сака, като бутаха колички за сервиране пред себе си.
— Реших, че може би имаш нужда да хапнеш нещо след полета — каза Певснер. — Но преди да хапнем, да запитам дали всички видяха моя братовчед Роберто?
Всички се здрависаха с Хауърд Кенеди.
Келнерите започнаха да сервират изисканата закуска. Като свършиха, застанаха зад масите с прибрани зад гърба ръце и зачакаха момента, в който отново ще са необходими. Певснер отново щракна с пръсти и каза:
— Благодаря.
След което посочи вратата. Келнерите бързо излязоха.
— Сега, като сме сами, Алекс — каза Кастило, — ще ми кажеш ли къде е онова, което търся?
— Вземи си от яйцата „Бенедикт“, Чарли. Имаме много време.
