— Чудесно, полковник. И няма нужда да сменяте униформата си. Ако имате време, ще ви помоля да вечеряте с нас.
— Много мило от ваша страна — каза Лустръс. — Но не искаме да се натрапваме.
— Не ставайте глупав. Аз съм тази, която се натрапва и търси приятелството ви. Ще ви очаквам по някое време преди седем. И ви благодаря.
Чу се „клик“ и линията заглъхна. Лустръс погледна Нейлър.
— Покани ни на вечеря, полковник — каза Нейлър.
— Да, чух — каза Лустръс. После повиши глас: — Рупърт!
Старши сержант Дитер подаде глава през пролуката на вратата.
— Чух — каза той. — Искате аз да ви закарам?
— Не, мисля да отидем с мерцедеса — каза Лустръс. — Ще се постараеш ли полковник Стивънс да узнае, че той трябва да се грижи за нещата тук?
— Да, сър — каза Дитер. — Сър, ако искате, аз мога да закарам дамите.
— Добра идея. Благодаря ти. Излъжи. Кажи им, че вече сме тръгнали. Първото, което ще направя сутринта, е да те информирам как са минали нещата.
— Сър, вие се обадете. Тъй като днес не можах да обядвам с Бейкър Труп, може би утре ще успея да закуся там.
— Направи го — нареди Лустръс. — Ще се видим, когато се върнеш тук.
(ШЕСТ)
Къщата в гората
Близо до Бад Херсфелд
Крайс Херсфелд-Ротенбург
Хесе, Западна Германия
18:45, 7 март 1981
Първия път, когато майор Алън Б. Нейлър видя Карлос Гуилермо Кастило, той стоеше до майка си на стъпалата на къщата, а двамата спряха пред тях мерцедеса на Лустръс. Момчето беше облечено в почти черен костюм с бяла риза и вратовръзка, а русата му коса беше грижливо вчесана.
Семейство Нейлър имаше двама синове — единият беше на четиринайсет, а другият — на десет години. Първото, което Алън Нейлър си помисли, беше: „В живота на това дете няма много забавления.“ И почти веднага последва друга мисъл: „По дяволите, а сега — и това!“
Полковник Лустръс беше послушал фрау Ерика фон унд зу Госингер. Той и Нейлър бяха все още в униформите си. Съпругите им обаче бяха облечени официално.
Майка и син изчакаха на стъпалата Лустръс и Нейлър да слязат от мерцедеса и да отидат при тях.
— Радвам се да ви видя отново, полковник Лустръс — каза Ерика и му подаде ръка. — Добре дошли.
— Благодаря — каза Лустръс. — Мога ли да ви представя моя добър приятел, майор Алън Нейлър?
— Разбира се, съпругът на Елейн. Как сте, майоре?
Нети отиде при Ерика и я целуна и по двете бузи, както направи и Елейн.
— А това е синът ми — каза фрау Ерика. — Карл Вилхелм.
Момчето подаде ръка първо на Нети, после на Елейн, след това на Лустръс и накрая на Нейлър. И всеки път казваше на английски:
— Как сте? Радвам се да се запозная с вас.
Английският му, макар и очевидно не и американският му вариант, беше без акцент, не беше и носовият британски вариант, преподаван от учителите в „Сейнт Йохан“, не беше и очакваният английски с немски акцент.
— Момчето ми учи в „Сейнт Йохан“ — каза Елейн. — Алън? Познаваш ли го?
— Не — каза момчето. — Но знам кой е.
— Защо не влезем в къщата да изпием по един коктейл? — запита фрау Ерика.
Камериерка в бяла престилка стоеше зад бара, импровизиран върху една маса в библиотеката. Имаше бира „Госингер“ в керамични бутилки с гумени запушалки, бутилки немски и френски бели и червени вина, бърбън и скоч, джин, коняк и подходящи чаши за всички напитки.
Лустръс, Нети и Алън Нейлър помолиха за скоч, Елейн Нейлър каза, че би могла да изпие чашка джин, а фрау Ерика си наля щедра доза коняк.
— Добре дошли, приятели, всички, в дома ми — каза фрау Ерика и вдигна чашата си. — Наздраве!
Всички забелязаха, че тя отпи голяма глътка от коняка си.
— Мога ли да те наричам Карл? — запита Лустръс момчето.
— Да, сър. Разбира се — каза то.
— Имаш ли нещо против, Карл, ако поговорим насаме с майка ти? — запита Лустръс.
— Разбира се, че не, сър.
— Фрау Ерика? — запита Лустръс.
— Разбира се — каза тя. — Карл, ще отидеш ли в кабинета на дядо си за малко?
На Карл това въобще не му хареса, но той кимна и отиде в далечния край на библиотеката. Лустръс видя, че малката съседна стая е трансформирана в кабинет. Имаше бюро, пишеща машина, кожено кресло и няколко масички, на които бяха подредени множество книги.
— Когато баща ми беше много ядосан на нещо — каза фрау Ерика, — отиваше там, за да напише уводната си статия. Казваше, че му е много трудно да запази гнева си там.
— Тогава трябва да предположа, че повечето уводни статии, които съм прочел, не са били написани там — каза Лустръс.
Фрау Ерика се усмихна.
— Той също така казваше, че е грях да изпитваш гняв — каза тя.
Лустръс се усмихна и се обърна към Нети.
— Може ли да ми дадеш снимката, скъпа? — запита той.
Нети бръкна в чантата си и извади ксерокопие на вестникарска снимка. Дитер беше прекарал няколко часа над нея, за да направи всичко, на което е способен. Нети я подаде на съпруга си, който, без да каже и дума, я подаде на Лустръс.
— Да, това е той! Сигурно е направена по онова време. Мили Боже, беше толкова млад! Само на деветнайсет!
— Страхувам се, че трябва да ви кажа, че е бил убит във Виетнам — каза Лустръс.
Ерика срещна погледа му за миг, после кимна.
— Някак си вече го знаех — каза тя. — Той каза… Каза, че вероятно дълго време няма да чуя и дума от него, защото не обича да пише писма. Но че ще се върне. Бях много млада. Повярвах му. Дори когато не дойде нито едно писмо. Продължих да вярвам. Лесно е да вярваш, когато си млад.
— Умрял е като герой — каза Лустръс.
— За мен това няма значение, но за Карл ще има — каза Ерика и повиши глас. — Карл ела тук, моля!
Гласът й звучеше почти весело. Лустръс видя, че чашката й с коняк е почти празна, после погледна Нети и видя болка в очите й. Момчето се върна при тях.
— Да, майко?
— Полковник Лустръс е донесъл снимка на баща ти изрязана от вестник, — каза Ерика.
Момчето нищо не каза. Ерика му подаде снимката, чието качество не беше никак добро. То я погледна, после погледна майка си.
— Не се е върнал при нас, Карл, защото е бил убит — каза Ерика.
— Баща ти е загинал като герой, Карл — каза Лустръс.
— Мама каза, че той е мъртъв — каза момчето.
— Бил е убит, докато се е опитвал да спаси пилотите на другите хеликоптери — каза Нейлър.
