тренировки по летене, организирани в „Блекхорс“.
— Снимката не е качествена — каза Лустръс. — Но тук той изглежда, на петнайсет години.
— Забелязах, сър — каза Дитер.
— Е, откри го — каза Лустръс. — Добра работа.
— По-добре изчакайте малко с похвалите, сър — каза Дитер. — Не само това открих.
Той вдигна книгата, подвързана с изкуствена кожа, и я подаде на Лустръс. Лустръс погледна заглавието.
— „Медалът за храброст“? — запита той, изпълнен с любопитство.
Дитер кимна.
— Пъхнах листче хартия в нея, сър — каза той.
Лустръс намери късчето хартия и отвори книгата на въпросната страница.
— Исусе Христе! — възкликна, когато разбра, че гледа друга снимка на офицер Джордж Алехандро Кастило, направена, както предположи, когато Кастило е завършил училището за летци. Кастило и на тази изглеждаше на петнайсет години.
— Не мисля, че има много пилоти на хеликоптери с това име — каза Дитер. — Мисля, че това е нашето момче, полковник.
Полковник Лустръс зачете надписа под снимката:
На четвърти и пети април 1971 година, докато пилотирал хеликоптера си в подкрепа на операцията „Ламсън 719“…
Спря да чете и погледна Дитер.
— Април 1971? Войната във Виетнам вече е била приключила.
— Не и за авиаторите — каза Дитер. — За Военновъздушните сили и армията. Оставили сме много пилоти там, плюс тежка артилерия, за да подкрепят Южен Виетнам. Прегледах всичко, което намерих за операция „Ламсън 719“.
— И?
— Южновиетнамците навлезли в Лаос, за да попречат на войските на Хо Ши Мин — каза Дитер. — Но били разпердушинени. Както и нашите хеликоптери. Загубили сме повече от сто, а пет пъти по толкова хора са били застреляни.
Лустръс отново сведе поглед към книгата и продължи да чете:
… офицер Кастило е летял под изключително тежък обстрел, за да спаси екипажа на вече свалените американски хеликоптери. Самият той бил прострелян два пъти и страдал от силна болка, продължителна и изгаряща, но отказал да приеме болкоуспокояващи. Офицер Кастило бил на своята петдесет и втора спасителна мисия, в петия хеликоптер, който пилотирал в този период, когато попаднал под тежък обстрел и хеликоптерът му избухнал…
Лустръс погледна Дитер и повтори:
—
— Така пише, сър. Изгубили сме, казах ви, повече от сто хеликоптера. Броят е само на разрушените, сър, без да се броят тези, които са просто свалени. Наистина са ни разпердушинили. Голяма част от екипажите на хеликоптерите трябвало да бъдат прибрани и изнесени на носилки, за да не попаднат в плен.
— Е, тук пише, че е получил медала посмъртно — каза Лустръс. — Май няма да може да приеме и изпълни родителските си задължения.
— Погребан е в националното гробище във Форт Сам Хюстън, сър — каза Дитер. — Не транспортирали тялото му веднага.
— Кучи синове! — каза Лустръс. — Това вече не го очаквах.
— Не знаем със сигурност дали това е нашият човек, сър.
— О, хайде, Дитер.
— Не мислите ли, че е възможно, сър, фрау Еди-коя-си да знае за това?
— Не, съмнявам се — каза Лустръс автоматично, после добави: — Защо, тогава, ще прави нещо такова?
— Жените, изпаднали в отчаяние, сър, правят отчаяни неща. Неща, в които няма много смисъл.
— Не ми се иска да се съглася с теб, но няма как — каза Лустръс. — Ситуацията е такава, че аз не мога да се справя с нея.
— И какво ще правите, сър?
— Ще се опитам да се свържа с генерал Таусън и да го помоля да ми отдели няколко минути от заетия си график — каза Лустръс. — Опитайте се да се свържете с него по телефона, старши сержант.
— Да, сър — каза Дитер и вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото на Лустръс, а те бяха два: един обикновен и един, свързан с мрежата на армията, и набра номера по памет.
— Хей, Тони — каза той след миг, — тук е Рупърт Дитер. Шефът ми иска да разговаря с твоя шеф. Възможно ли е?
Настъпи кратка пауза и Дитер каза:
— Благодаря, Тони. — И подаде слушалката на полковник Лустръс. — Командирът на Пети корпус ще говори с вас след миг, сър.
— Таусън.
— Добро утро, генерале. Лустръс.
— Какво мога да направя за теб, Фред?
— Сър, имам нужда от около десет минути от вашето време и съвет. Ако има свободен хеликоптер, ще се радвам да дойда при вас. Ако няма, ще дойда с автомобил.
— Очевидно не искаш да говориш за това по телефона.
— Предпочитам да не говоря по телефона, сър.
— Личен въпрос ли, Фред?
— Не, сър. Но има и личен елемент. Просто си мислех, че трябва да постъпим така, както е най-добре за службата.
— Добре. Ще отидем да обядваме заедно. Хеликоптерът ще бъде при теб след трийсет минути. И дори няма нужда да се преобличаш. О’кей?
— Много ви благодаря, генерале.
Генерал Таусън затвори, без да каже нищо друго.
— Добре — каза Лустръс. — Хеликоптерът ще дойде след трийсет минути. Ти, аз и майор Нейлър. Намери полковник Стивънс и му кажи, че искам да дойде, за да се погрижи за нещата тук в мое отсъствие.
Подполковник Чарлс Д. Стивънс беше изпълнителният офицер на „Блекхорс“.
— Да, сър — каза Дитер.
(ЧЕТИРИ)
Офисът на командващия Пети корпус
Франкфурт на Майн, Западна Германия
10:35, 7 март 1981
— Сър, полковник Лустръс е тук — каза старши сержант Антъни Дж. Сангуенети, едър и мургав, почти напълно плешив, четирийсет и пет годишен, в интеркома, поставен на бюрото му.
— Сам ли е?
— Не, сър, с него са майор Нейлър и някакъв изключително грозен старши сержант.
— Нека влязат всички и кажи на Лаунсдейл да не приема обаждания, докато не му кажа.
