„Както казваше генерал Джордж Патън — помисли си полковник Лустръс — войник, който не ляга с жени, не се бие. И това вероятно е вярно. Но защо тези безотговорни кучи синове не използват презервативи?“
— Според фрау Ерика — каза Нети, — бащата е пилот на хеликоптер, който е бил тук преди около дванайсет години и е останал достатъчно дълго, за да посее семето си.
— Тя откъде знае?
— Това е Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Нети. — Единственото дете на фрау Ерика.
— Нека се уверим, че съм разбрал добре — каза Лустръс. — Това е детето на фрау Ерика, а бащата е американец?
— Да, правилно си разбрал — каза тя. — И тя иска да го открием.
— О, Исусе!
— Колкото е възможно по-бързо — каза Нети. — И, разбира се, възможно най-тихо и дискретно.
— Защо? След всичкото това време?
— Фрау Ерика няма много време. Остават й, както каза, между два и четири месеца. Рак на панкреаса, невъзможно е да се оперира. Тя вече взема лекарства за болката.
— Цялата тази работа звучи… невероятно — каза Лустръс.
— Такава беше и моята първа реакция — каза Нети. — Но пастор Данберг очевидно знае истината за момчето от… Откакто майката е забременяла. Истина е, Фред.
— И този пилот на хеликоптер не е пожелал да се ожени за нея?
— Тя каза, че е сигурна, че той не знае за момчето — каза Нети. — Това не беше казано, но за мен изглежда очевидно: Семейството е пожелало тя да отгледа детето сама… Била е на осемнайсет и детето е било извънбрачно, но така е било по-добре, отколкото да замърсяват кръвта на семейството с този брак.
— Какво искаш да кажеш с тази дума — „замърсяват“? С американска кръв, искаш да кажеш?
— Не само американска. Според нея, бащата на това русокосо момче е Джордж Алехандро Кастило. От Тексас.
— О, Господи! — каза полковник Лустръс.
— Да, Фреди, точно така: „О, Господи!“ — каза Нети.
— Ще видим какво мога да направя — каза той. После му хрумна нещо и той запита на глас: — Момчето знае ли?
— Не знам — каза Нети. — Ще й се наложи да му каже, ако вече не го е направила.
— Ще видим какво ще открия — каза Лустръс.
Нети срещна погледа му, кимна и се изправи.
— Ще се прибереш ли навреме за вечеря? — запита тя.
Той кимна.
— Ще имаме печен глиган — каза Нети. — Тъкмо когато се качвахме в „Инвестицията“, за да поемем обратно, една от камериерките ни подаде огромна кошница с храна, завита в алуминиево фолио. Каза, че фрау Ерика настоява да я приемем.
— Обичам печен глиган — каза той.
— Знам — каза тя. — Когато беше лейтенант, ти и полковникът редовно ходехте на лов. Подарявахте месото на училището.
— Аз съм ти разказвал тази история, нали?
— Бях тук, скъпи — каза тя. — Млада булка, която все още се изчервяваше. И почти те изоставих, когато ти се прибра у дома, залитащ под тежестта на най-грозния глиган, който съм виждала, и каза, че ще трябва да го приготвя за вечеря.
Той се засмя.
— Може и да поканиш някого за вечеря, ако искаш. Месото ще е достатъчно — каза Нети.
— Семейство Нейлър? — запита той.
— Защо не?
Тя отиде при него, целуна го и каза:
— Направи ми услуга, Фреди. Не го препичай, докато се опитваш да го стоплиш.
Той я изпрати до вратата, прегърнал я през раменете. Старши сержант Дитер вдигна поглед от бюрото си.
— Виж дали можеш да намериш майор Нейлър, моля — каза му полковник Лустръс.
(ТРИ)
Щабът
Единайсети брониран кавалерийски полк
„Долните казарми“
Фулда, Хесе, Западна Германия
07:40, 7 март 1981
— Как се справяме, старши сержант?
Това беше поздравът на полковник Фредерик Дж. Лустръс към старши сержант Рупърт Дитер, когато последният влезе в офиса му. Ала преди Дитер да е успял да отговори, Лустръс продължи:
— Но преди да продължим, може би ще пожелаеш да пошушнеш нещо в ухото на сержант Бейкър от първи ескадрон.
— Да, сър?
— Закусвах там.
— О!
— Аха. Схвана ли, старши сержант?
— Аз ще обядвам там, сър.
— Храната беше наистина лоша, Дитер — каза Лустръс. — А това е едно от нещата, които просто не можем да приемем.
— Аз ще се погрижа за това, сър.
— Ще оставя въпроса в твоите способни ръце, старши сержант — каза Лустръс и направи знак на другия мъж да го последва в офиса му.
Дитер взе един от безупречните стоманени термоси от масичката за кафе и последва Лустръс в офиса.
— Дай ми секунда, полковник — каза Дитер. — Онова, което искам да ти покажа, е на бюрото ми.
Лустръс кимна и каза:
— Разбира се.
Свали сакото си и го остави на закачалката, после се върна зад бюрото си и седна. Дитер влезе в офиса след миг, като носеше дебел двайсет сантиметра пакет вестници с ширина около трийсет и пет и дължина около шейсет сантиметра. Листовете бяха прикрепени един към друг с голяма метална скоба. Носеше още и тънка книжка, подвързана с изкуствена кожа.
— Какво, по дяволите, е това? — запита Лустръс.
— Вестникът на полка, сър — каза Дитер. — И по-специално броевете от 1969 година.
— Открихте ли таткото там?
— Да, сър, така мисля.
Дитер остави купа стари вестници на масата за конференции на Лустръс и го отвори внимателно някъде по средата.
— Искате ли да погледнете, сър? — запита Дитер.
Лустръс стана от стола си и отиде до масата. Дитер посочи избеляла снимка на двама млади офицери в униформи на пилоти, застанали до хеликоптер. Под снимката пишеше:
Първи лейтенант Джеймс Бидън (вляво) от Итака, Ню Йорк, и Дж. А. Кастило от Сан Антонио, Тексас, от 322-ри авиационен корпус, застанали до техния хеликоптер, един от осемте, които участват в триседмичните
