танковете и други машини, използвани за патрулиране по границата между Източна и Западна Германия.
Историята на Фулда можеше да бъде проследена до манастира, построен през 744 година след Христа. Той лежеше в горната част на долината на реката Фулда, между планинските вериги Вогелсберг и Роен.
От началото на Студената война той беше убежище на вярата — с което лично полковник Лустръс, макар и да не споделяше мнението си с никого, не беше съгласен — на европейското командване, че когато Съветската армия реши да нахлуе в Западна Германия, тя ще го направи през „вратата на Фулда“.
Мисията на войниците беше да охраняват границата, сега маркирана от бодлива тел и наблюдателни кули, от минни полета и от всичко онова, което биха могли да измислят Западна Германия и техните съветски колеги, за да запазят Източногерманците от загубата на облагите, предлагани от марксизма- ленинизма, и да им попречат да потърсят по-добър живот в Западна Германия.
Лично полковник Лустръс вярваше — той беше ученик на съветската тактика общо и на бойната тактика на Червената армия в частност, — че ако Червената армия мине през „вратата на Фулда“, ще го направи в такава численост, че ще се вреже във войските тук, които, все пак, се състояха само от три ескадрона, разположени по доста голяма дължина на границата, като горещ нож в масло.
Задачата на войските по-скоро би била, ако съветските танкове въобще дойдеха, да намалят скоростта на нахлуването им. Лустръс беше уверен, че хората на „Блекхорс“ бързо ще отстъпят, ако той все пак греши и руснаците пристигнат. Което обаче не означаваше, че ще побегнат веднага, щом зърнат руските войници.
Много — може би дори повечето — от неговите хора щяха да загинат. А мъртвите щяха да са по-добре от онези, които щяха да останат живи и да попаднат в съветски плен. Лустръс знаеше как Червената армия се отнася със затворниците си. Той искрено вярваше, че „да познаваш врага“, е военен принцип, който е толкова полезен и железен, колкото „да не пиеш по време на дежурство“.
В момента той беше на третата си обиколка по границата между Източна и Западна Германия. Беше току-що излязъл от „Уест Пойнт“ като младши лейтенант, прикрепен към Четиринайсети жандармерийски ескадрон в Бад Херсфелд през 1948. Четиринайсети жандармерийски полк беше току-що отделен от Четиринайсети брониран кавалерийски полк, когато капитан Лустръс се върна на границата след участието си в Корейската война. А когато полковник Лустръс се върна от Виетнам, той откри, че „полкът“ му сега е Единайсети „Блекхорс“ брониран кавалерийски полк, а знамето на Четиринайсети е прибрано, причините за което така и не разбра.
Бюрото, зад което полковник Лустръс сега седеше, беше абсолютно същото в абсолютно същата стая на абсолютно същата сграда в помещенията, наричани сега „Долните казарми“, зад което някога беше седял лейтенант Лустръс. В онова време полковникът, на когото той беше подчинен, му беше казал многократно, че е истински позор за полка си, за кавалерията и за армията на Съединените щати.
Полковник Лустръс наистина не помнеше в какво беше сбъркал тогава, а само това, че щом полковникът се беше ядосал толкова много и беше употребил толкова силни изрази, значи е било нещо наистина много лошо и вероятно е било свързано с алкохола, защото Нети, за която се беше оженил в деня след дипломирането си в „Уест Пойнт“, още не се беше присъединила към него, за да го държи под контрол.
Беше служил под командването на същия полковник в Пентагона, когато имаше по две звезди на всеки от пагоните, и в ума на Лустръс не съществуваше съмнение, че в момента той е бригаден командир на „Блекхорс“, защото полковникът — сега с по четири звезди на всеки пагон — е казал на някого, че „да се даде «Блекхорс» на Фреди Лустръс може да се окаже добра идея“.
Лустръс, който носеше доста износени, но колосани изгладени работни дрехи и стари танкистки ботуши, се изправи, когато съпругата му влезе в офиса.
Помисли си, както често правеше, че Нети е наистина много красива жена. Тя не беше на двайсет, както по времето, когато се ожениха, но трите деца и времето, прекарано като съпруга на офицер от армията, не се беше, по негова преценка, отразило много на външния й вид.
— И на какво дължа тази голяма, макар и неочаквана, чест? — запита Лустръс. — Надявам се, не идваш да ми кажеш, че не е твоя вината, но че щетите, нанесени на „Инвестицията“, са огромни.
Той говореше за мерцедеса. Автомобилът беше прекалено скъпо удоволствие за един полковник. Но Лустръс беше открил, че след като не притежаваше семеен „Буик“ при назначението си в Германия, можеше да си купи „Мерцедес“ със сериозна отстъпка от цената, предложена му от хората на „Даймлер-Бенц“. След това, когато срокът на назначението му изтечеше, можеше да нареди луксозният автомобил да бъде натоварен на кораб и транспортиран до дома му. А после можеше да го продаде в Щатите за повече пари, отколкото беше платил в Германия. И затова Лустръс наричаше автомобила „инвестиция“.
На Нети никак не й беше забавно.
„Дали й е дошло до гуша? Или е ядосана? Или и двете?“
— Трябва да говоря с теб, Фреди — каза тя. — Радвам се, че си тук.
— Искаш ли кафе? — запита той, седна и й направи знак да седне и тя.
— Не — каза тя, но после промени решението си. — Да, благодаря ти.
Той се завъртя в стола си, за да се обърне към масата, която се намираше зад бюрото му и на която беше поставен стоманен термос без нито едно петънце и половин дузина чашки за кафе от бял китайски порцелан, на които беше отпечатан знакът на полка му.
Наля във всяка чашка по два пръста кафе. Така пиеха те кафето си — без сметана, без захар, и само два пръста. Така то оставаше горещо и човек наистина усещаше вкуса му.
Той се изправи, приближи се до нея и й подаде едната чашка.
— Как мина обядът? — запита той.
— Не мисля, че някога ще го забравя — каза Нети.
Полковникът отпи от кафето си и си помисли: „Което ми подсказва, че онова, което я тревожи, се е случило по време на обяда.“
— Кой беше там? — запита Лустръс, когато се върна зад бюрото си.
— Ами, фрау Липц, разбира се — каза Нети. — И пастор Данберг от училището „Сейнт Йохан“. И фрау Ерика фон унд зу Госингер.
Лустръс знаеше, че Инге Липц е съпругата на майора на Фулда. Пастор Данберг не беше едър човек, но ръководеше с желязна ръка не само училището „Сейнт Йохан“, но също така църквата и протестантската общност в района. Фрау Ерика беше единствена дъщеря на семейство Госингер, която притежаваше, сред всичко друго, три вестника, пивоварната Госингер и голяма част от обработваемата земя.
Лустръс беше изненадан, когато Нети прие поканата да отиде в Къщата в гората. Макар той и нейният старец да бяха приятели, преди той да загине на магистралата, дотогава покана за Нети да посети къщата не беше пристигала. Съпругата на стареца беше починала, единственият им син така и не се ожени, а дъщерята, макар да организираше обществени събития, до този момент не беше включила в тях американците.
— Това е изненада — каза Лустръс. — За какво беше поканата?
Нети не отговори.
— Бяхте само петимата? — запита той.
— Да, Фред — каза Нети. — Бяхме Инге, пасторът и фрау Ерика, Елейн и аз.
— Е, и какво е мнението ти за Къщата в гората? — запита той.
— Опитвам се да осмисля мнението си, Фред — каза Нети малко нетърпеливо.
— Съжалявам.
— Обядът беше прекрасен — каза Нети. — Печен глиган. Трапезарията гледа към границата. Докато се хранехме, минаха два от твоите патрули. Фрау Ерика ми показа онова, което някога е било тяхна собственост от другата страна на оградата.
— Бил съм там. За последен път миналата година, с баща й. Тогава свързахме радиото.
— Помня — каза Нети, пак така малко нетърпеливо. — Добре, ще ти кажа за какво стана въпрос.
Тя отиде до дамската си чанта, извади снимката на момчето и я подаде на съпруга си.
— Какво гледам? — запита Фред Лустръс.
— Едно от нашите любими деца — каза Нети с горчивина.
— Наистина ли? — запита той.
