— Повтори, моля?
— Името на следващите по линия роднини е Кастило, мистър и мисис Хуан Фернандо.
— Става все по-добре и по-добре. Или по-зле и по-зле. Вече се страхувам от следващия интересен факт, който може да излезе от устата ти — каза генерал Стивънс.
— Сър?
— Уоли, донеси телефонния указател на мисис Стивънс. Розовия. На бюрото в кабинета е.
— Да, сър — каза сержант Уоли.
— Познавате ли тези хора, сър? — запита Нейлър.
— А бащата на детето е Джордж Алехандро Кастило, прав ли съм?
— Да, сър.
— Да, Алън, познавам ги — каза генерал Стивънс. — Тяхна е по-голямата част от Сан Антонио. Плюс големи парчета земя извън града. Плюс огромно ранчо близо до Мидланд. И наистина не мисля, че дон Фернандо…
—
— Виждам, че Фреди вече те е развалил, Алън. И ти си готов да поправяш висшестоящите си, когато мислиш, че грешат. В културата, от която семейство Кастило са част, думата „дон“ се използва в знак на уважение — точно така, както англичаните казват „сър Джон“. Разбра ли?
— Да, сър. Съжалявам.
Сержант Уолъс се върна с розовия телефонен указател. Генерал Стивънс седна до масата и го прегледа. После вдигна ръка. Сержант Уолъс вдигна слушалката на телефона и я постави в ръката му. Генерал Стивънс набра номера.
— Добро утро — каза той. — Тук е генерал Стивънс от Форт Сам. Извинявам се, че се обаждам толкова късно. Възможно ли е да говоря с дон Фернандо? Въпросът е важен.
Отговориха му нещо, после генерал Стивънс продължи:
— Може би доня Алисия ще може да говори с мен? Наистина е важно.
Последва друг отговор и после генерал Стивънс отново продължи:
— Много ви благодаря, но няма да оставя съобщение. Ще се обадя отново. Благодаря.
Той прекъсна връзката с пръст, като задържа слушалката до ухото си. Сержант Уолъс я взе от него и я постави върху вилката.
— Дон Фернандо е „извън града“ — каза Стивънс. — Това може да означава, че е в ранчото, а може да означава още, че е в Далас, Ню Йорк или Тимбукту. Доня Алисия е в Аламо, обича да стига там рано.
— Аламо, сър?
— Чувал си за Аламо, нали, Алън? Джон Уейн е умрял там, докато е защитавал града от силите на мексиканския генерал Санта Анна.
— Да, сър.
— Да си генерал, Алън, както баща ти може би ти е казвал, е нещо като да си авиатор. Дълги дни и часове на абсолютна скука, разнообразявани с мигове на неподправен ужас. Сега съм принуден да взема решение дали да изчакам момента, в който ще мога да се срещна с дон Фернандо, или да отида до Аламо, преди той да се върне и да остави въпроса на доня Алисия. Независимо какво решение ще взема, много е вероятно то да бъде грешното.
Той направи пауза, после продължи:
— След като мислих цели две секунди, реших да се подчиня на предпазливостта и на страха и да отида при доня Алисия. Нейният нрав не е така ужасен като този на съпруга й.
Нейлър, който не знаеше какво да каже, не каза нищо.
— Уоли, обади се в офиса и им кажи, че няма да отида там, но че имам да им предам съобщението на шефа на щаба, който каза, че руските бомбардировачи са над Сан Антоне.
— Да, сър — каза сержант Уолъс и отиде до телефона, прикрепен на стената.
— Моля те, Алън, кажи ми, че не си прегорил яйцата и бекона ми.
— Не съм ги прегорил, сър.
(ОСЕМ)
Площадът в Аламо
Сан Антонио, Тексас
08:35, 12 март 1981
— Доня Алисия е в библиотеката — каза генерал Стивънс и посочи сградата. — А преди да влезем там, мисля, че е добре да узнаеш нещо за историята на щата и града.
— Да, сър — каза майор Нейлър.
— Противно на онова, което мислят повечето хора, Аламо не се управлява и не е собственост на федералното правителство, нито на щата Тексас, а е собственост на „Дъщерите на Република Тексас“. Тази организация не е като Ордена на Синсинати, членството в който, сигурен съм, че знаеш, тъй като баща ти беше негов член, е ограничено до преките потомци на офицерите на Джордж Вашингтон. Членството в „Дъщерите на Републиката Тексас“ е ограничено до дами, които могат да потвърдят, че са преки потомци на мъже и жени, които са служили на Република Тексас, преди републиката да сключи сделка с Вашингтон и да се присъедини към Съюза. Ще ви помогне и това, ако прадедите ви са загинали в Аламо, но битката при Сан Хасинто също ще ви помогне, ако другите дами ви харесат. Следите ли мисълта ми?
— Да, сър.
— Доня Алисия Кастило е била избирана два пъти за президент на тази внушителна организация и се говори, което най-вероятно е вярно, че семейство Кастило през годините е предоставило много пари за разцвета на Аламо, както и за поддържането на много исторически паметници, така важни за Тексас. Схващаш ли общата картина?
— Да, сър.
— Наистина не знам как ще реагира тя на новината, че има незаконен внук в Германия. Подозирам, че няма да бъде много радостна.
— Разбирам, сър.
— Мисля, че най-добрият план на действие е аз да говоря, а ти да не казваш нищо повече от „Да, мадам“ или „Не, мадам“.
— Да, сър.
— При тези обстоятелства на мен ми се струва, тъй като Фреди и Нети Лустръс вярват, че майката…
— Елейн и аз също вярваме, сър — прекъсна го Нейлър. — А имаме и резултатите от кръвната проба.
Генерал Стивънс го изгледа смразяващо и продължи:
— … смятам, че ние имаме задължение да се погрижим момчето да получи онова, което му се полага като син на офицер, получил Медал за храброст. Освен всичко друго, момчето ще бъде прието в „Уест Пойнт“, ако пожелае. Не можем да позволим Кастило да правят с него, каквото те пожелаят, дори това да означава, че така ще им причиним известно объркване и смущение.
— Разбирам, сър.
— Така че затваряй си устата, когато стигнем там, и ме остави аз да говоря.
— Да, сър.
Доня Алисия Кастило, елегантна жена в края на петдесетте, или поне на толкова изглеждаше, с черна коса, прибрана на кок и в която имаше проблясващи сребърни нишки, отиде до вратата на офиса си, когато секретарката й каза по вътрешния телефон, че генерал Стивънс, който няма предварително уговорена среща, моли за няколко минути от нейното време.
— Какво неочаквано удоволствие, генерале! — каза тя, усмихна се и му подаде ръка. — Влезте, моля.
Тя се обърна и влезе в офиса си. Стивънс и Нейлър я последваха.
