— Благодаря, че ме докарахте, подполковник — каза Кастило.
— За мен беше удоволствие — каза тя. — Казвам се Ан.
— Чарли — каза Кастило.
Когато тя най-после пусна ръката му, той й махна, обърна се и тръгна към фоайето за пътниците.
Когато отвори вратата на фоайето — огромно помещение, обзаведено с кресла и дивани от хром и пластмаса, с машини за кока-кола и бърза закуска, както и две кафе-машини — един мъж, който седеше в едно от креслата и пиеше кафе от пластмасова чаша, извика високо:
— Здравей, гринго!
Мъжът беше с доста едро телосложение — говореше се, че прилича на покойния дядо на майка си — беше с мургава, доста тъмна кожа, облечен в жълто поло, сини дънки и доста износени ботуши.
На Кастило бяха необходими няколко секунди, за да долови откъде идва гласът. После той се усмихна и тръгна бързо към мъжа, а той стана от креслото изненадващо бързо за човек с неговото телосложение. Прегърнаха се. Фернандо Мануел Лопес без усилие вдигна Гуилермо Кастило от пода.
— Как си, по дяволите? — запита той. — И къде, по дяволите, беше?
— В Белия дом в щата Каролина — каза Кастило, когато най-после се освободи. — Президентът имаше нужда от съвета ми по въпроси от чуждестранната политика.
— Бих казал: „О, глупости!“, но никога не знам кога се шегуваш и кога — не.
— Шефът ми също беше там — каза Кастило. — Трябваше да нося куфарчето му и да подавам ордьоврите.
— Колко можеш да останеш? — запита Фернандо.
— Трябва да съм обратно във Вашингтон в понеделник по обяд.
— О, Исусе, нима никога нямаш свободно време?
— Разбира се, че имам, но…
— Знам — предпочиташ да го прекарваш в компанията на голи жени.
— Това е жестоко, Фернандо — каза Кастило. — Не мога да повярвам, че мислиш така за мен.
Фернандо се засмя тихо.
— Ако трябва да отидеш до тоалетната, гринго, отиди. Ще друса доста, а не искам да напикаеш новата ми играчка.
— Каква нова играчка?
— Отиди да се изпикаеш и после ще ти я покажа. Дори може да те оставя да я управляваш минута или две.
— Хубав е — каза Кастило след няколко минути, когато Фернандо гордо му показа малък и елегантен, бял и бляскав реактивен самолет. — Каква марка е?
— „Лиърджет“.
— Това го виждам и сам.
— Бомбардировач „Лиърджет 45XR“, ако искаме да сме по-точни.
— И каза, че е твой?
— Наш — каза Фернандо.
— Най-накрая си накарал баба да се отърве от стария „Лиър“?
— Баба много го обичаше — каза Фернандо. — Макар да не искаше да го признае, разбира се. Докато накрая не я уморих от непрекъснати натяквания, че самолетът вече е прекалено стар.
— Колко струва?
— Не питай — каза Фернандо. — Но мястото на „Лиъра“ на баба е в музей.
— Знам — каза Кастило. — Но и знам как се чувства тя. Не е лесно да изгубиш поредната връзка с миналото си.
(ДВЕ)
Хасиендата „Сан Хорхе“
Близо до Увалде, Тексас
17:40, 27 май 2005
Самолетът прелетя директно над основната сграда на хасиендата, после се вдигна отново на 1 000 фута, преди да се спусне плавно над павираната, дълга 3 500 фута, писта, която се намираше на половин миля от къщата.
Вътре в Голямата къща доня Алисия Кастило, като разпозна правилно шума, който чу, вдигна очи към тавана, прекръсти се, остави романа, който четеше, и излезе тихо на верандата.
Тя обичаше всичките си деца и внуци, разбира се, и се опитваше да ги обича еднакво силно. Но знаеше, че в самолета, който тъкмо беше избучал над главата й, са двамата души, които обича най-много на света — внукът й Фернандо, син на дъщеря й Патриция, и неговият братовчед Карлос.
Тя не харесваше това, че те непрекъснато летят, и особено не й харесваше да се намират в един и същи самолет, защото Фернандо можеше да бъде изкушен да покаже на какво е способен, а сигурно беше способен на много неща, щом летеше толкова ниско над къщата.
Тя излезе на верандата навреме, за да види как самолетът каца плавно на пистата.
„Ако остана на верандата, ще им се стори, че отчаяно искам да ги видя и че ги чакам. Което, разбира се, е истина.“
Тя седна на люлеещия се стол, на който имаше и две кожени възглавнички.
След пет минути те се появиха в стария ръждясал джип, в който Хуан Фернандо, Господ да даде мир на душата му, ги беше учил да шофират, когато бяха на около тринайсет години. Патриция и Франсиско, съпругът й, бяха побеснели от гняв, когато бяха разбрали, но Хуан Фернандо им беше казал, че момчетата така и така ще се научат да шофират, затова е по-добре той да им покаже, вместо да ги остави да се избият сами.
Хуан Фернандо беше използвал същия аргумент две години по-късно, когато момчетата поискаха да се научат да летят. Този път той каза, че Карлос ще пилотира, тъй като баща му е бил пилот дори още преди да отиде в армията.
Двамата бяха наистина като близнаци, помисли си доня Алисия, а не като братовчеди. Не си приличаха, но бяха на една и съща възраст, с разлика само няколко месеца, и бяха неразделни от мига, в който Хуан Фернандо беше довел Карлос от Германия.
Доня Алисия си помисли сега, че и двамата са наследили доста гени от дядо си. Карлос й беше показал снимка на бащата на майка си, който бил подполковник от немската армия и воювал при Сталинград. Карлос приличаше на него, с изключение на очите, които бяха очите на Хорхе.
Карлос слезе от джипа и се качи на верандата.
— Как е любимото ми момиче? — запита той, прегърна и целуна баба си.
— Любимото ти момиче щеше да е много по-щастливо, ако не бяхте прелетели толкова ниско над къщата — каза тя.
Карлос посочи Фернандо.
— Не бях аз, бабо — каза Фернандо. — Гринго беше.
— Лъже, бабо — каза Карлос.
Доня Алисия погледна Фернандо.
— Колко хиляди пъти трябва да те помоля да не правиш така?
Фернандо като че ли се замисли за миг, после сви рамене.
— Може би пет хиляди пъти — отговори невинно той.
Фернандо винаги беше наричал Карлос „гринго“, макар всеки друг, който да се опиташе да го нарече така, да биваше наложен хубаво. Тя и Фернандо се бяха тревожили в самолета от Франкфурт как дванайсетгодишното момче ще се справи в новата ситуация. Дали Фернандо нямаше да намрази новия си братовчед? Фернандо не беше много по-голям от Карлос, но също беше наследил нрава на дядо си.
