Вашингтон, окръг Колумбия
11:55, 31 май 2005
Майор Карлос Гуилермо Кастило беше облечен в тъмен костюм и вратовръзка и не се различаваше по нищо от множеството цивилни, които наперено вървяха по коридорите. Той спря пред една тежка дървена врата, по която нямаше никакви отличителни знаци, и пъхна ключа в ключалката.
Стаята беше малка и в нея нямаше нищо, освен раздърпан и износен килим и почти незабележими телевизионни камери, които се намираха над втора врата. Кастило почука по един от панелите, след миг се чу бучене, той постави длан на вратата и тя се отвори.
Това беше частният вход към офиса на секретаря на Отдела по вътрешна сигурност Матю Хол, който се намираше в старата сграда срещу Белия дом, в която някога се помещаваха Държавният, Военният и Морският отдел на федералното правителство.
Секретарят беше видял кой е и натисна копче под бюрото си, за да се отвори вратата.
— Казах дванайсет часа, а ето те тук пет минути по-рано — каза Хол. — Защо ли не съм изненадан?
— Точността е добродетел, сър — каза Кастило. — Мисля, че вече съм ви го казвал. И тъй като е моята единствена добродетел, работя упорито по въпроса.
Хол се засмя.
— Чувал съм, че скромността и умереността не са сред твоите добродетели — каза той. — Какво има, Чарли?
— Отидох до Балтимор и ги помолих да ми покажат един от техните „Боинг 727“. Техният човек не мисли, че самолетът може да бъде използван като летяща бомба.
— Надявам се да е прав — каза Хол.
— А после дойдох тук, преди около четирийсет и пет минути, и прехвърлих може би една трета от работата, с която ни е затрупала доктор Кохън.
— И?
— След втора страница и като имам предвид спешността и настоятелността на разговора с президента, реших, че трябва да отида там, и колкото по-скоро, толкова по-добре.
Хол веднага обмисли казаното. След дискусиите, които бяха проведени между него, президента и доктор Кохън в Овалния кабинет, нямаше съмнение, че президентът е ядосан и че Кастило наистина има свободата да проведе операцията, както пожелае.
— Добре — каза той. — Нека направят необходимото.
— Вече го направих, сър. Ще летя с полет на „Луфтханза“ довечера.
— Трябва ли да направиш смяна във Франкфурт?
— Искам да дам на шефа си в „Тагес Цайтунг“ нещо, което да го накара да ме изпрати в Луанда — каза Чарли. — После ще пътувам от Лондон до Ангола с „Бритиш Еъруейз“.
— Мислиш ли, че това е необходимо? Да отидеш като… Всъщност какво е името?
— Карл Вилхелм фон унд зу Госингер — каза Кастило.
— Господи, колко е дълго! Нищо чудно, че не мога да го запомня.
— Сър, мисля, че наистина искате от мен да съм мухата върху стената, що се касае до тази работа. Това е най-добрият начин да я свърша, сър — като се представя за немски журналист.
— Колкото по-малко хора знаят с какво се занимаваш, Чарли, толкова по-добре. Няма смисъл да се знае, че президентът е наредил това.
— Да, сър, разбирам.
— Нещо, което мога да направя за теб, преди да тръгнеш? — запита Хол, после му хрумна нещо. — Как ще получиш виза за Ангола за толкова кратко време?
— Следващото място, където ще отида, сър, ще е анголското посолство.
Хол се изправи и му подаде ръка.
— Ако отиваше като мой помощник, щях да се обадя на анголския посланик, защото го познавам. Но ще задава въпроси, ако го помоля за услуга за Вилхелм Еди-кой-си, немски журналист.
— Няма нужда името да е точно Карл Вилхелм фон унд зу Госингер, сър — каза Кастило. — Но има повече смисъл.
— Така мисля и аз — каза Хол. — Приятен полет, Чарли. Знаеш как да се свържеш с мен. Дръж ме в течение. И късмет.
— Благодаря ви, сър.
(ПЕТ)
Посолството на Република Ангола
2100–2108 Шестнайсета улица
Вашингтон, окръг Колумбия
15:20, 31 май 2005
— Много мило от ваша страна, че ме приехте, сър, и то при такова кратко предизвестие — каза Кастило на високия и много черен мъж в консулския отдел.
Той говореше на, както се надяваше, достатъчно добър португалски, за да го разберат. Неговият испански — всъщност комбинация между испански и жаргона на тексаските мексиканци — му беше свършил отлична работа в Сау Паулу, Бразилия, но този мъж беше от държава в Африка, където се говореше португалски, а това беше нещо различно.
Чернокожият се усмихна и го запита на английски:
— Как може анголското посолство да помогне на немски журналист, който говори испански?
— Страхувах се, че липсата ми на опит с вашия език ще бъде прекалено очевидна, сър — каза Кастило.
— С какво мога да ви помогна?
— Вестникът ми иска да отида в Луанда и да напиша история за самолета, който, изглежда, никой не може да открие — каза Кастило. — И имам нужда от виза. Имам всички необходими документи.
Той започна да оставя документите на бюрото. Те включваха немския му паспорт и три негови фотокопия, две молби-образец, старателно попълнени, компютърна разпечатка на електронна поща, която самият той беше изпратил от Тексас, уж от „Тагес Цайтунг“, които му поръчваха да отиде в Луанда колкото е възможно по-бързо, тъй като хер Шнайдер е болен и не може да отиде, автобиографията му, в която пишеше, че има докторска степен от университета „Филипс“ и е нает от вестника като чуждестранен кореспондент преди девет години, както и журналистическите му документи и препоръки.
И стодоларова банкнота, почти скрита от всичко друго, поставено върху нея.
Веднага щом остави документите си, той намери за необходимо да си издуха носа и учтиво се обърна с гръб към консула, за да го направи. Когато отново се обърна с лице към него, след около двайсет секунди, консулът внимателно разглеждаше документите му. Стодоларовата банкнота не се виждаше.
— Липсват някои документи, мистър Госингер — каза учтиво консулът. — Доказателство, че имате право да пребивавате в Съединените щати, например.
— С всичките ми уважения, сър — каза Кастило, — мислех, че журналистическите ми документи от Белия дом удовлетворяват това изискване. Наистина, нямаше да ме пуснат да вляза в Белия дом, ако не бях законно в Съединените щати. И ще забележите, сър, надявам се, че в паспорта ми има многобройни входни визи за Съединените щати.
Консулът внимателно разгледа немския му паспорт.
— Да, така е — съгласи се той. — Може би това ще удовлетвори изискването. Но има и други. — Той направи пауза. — Ще ме извините ли за момент, сър?
Той излезе от офиса. Кастило извади друга стодоларова банкнота от джоба си и я остави в паспорта си, който я скри почти цялата. Остави паспорта отново на масата, като почти напълно го скри под другите документи. Виждаха се обаче числата 100.
След минута консулът се върна в офиса. Кастило отново изпита нужда да си издуха носа. Когато след
