трийсет секунди отново се обърна с лице към масата, паспортът лежеше отворен върху купа други документи, но стодоларовата банкнота никъде не се виждаше.
— Е, имате повечето необходими документи — каза консулът. — С изключение, разбира се, на билет за връщане и писмените ви потвърждения, че разбирате, че трябва да се подчинявате на законите на Република Ангола, както и, разбира се, превод на португалски на автобиографията ви, на електронната поща от вестника ви и на журналистическите ви акредитиви от Белия дом, защото те доказват, че сте били законно в страната.
— В този момент, сър, трябва да се обърна към вас за разбиране и помощ — каза Кастило.
— Как да ви разбирам?
— Самолетните ми билети не са у мен — каза Кастило. — Те са електронни билети и ще ги взема, когато стигна до летище „Хийтроу“.
— И кога ще стане това?
— Вдругиден, сър.
— Толкова скоро?
— Толкова скоро. Историята е важна и от вестника искат да стигна там възможно най-бързо.
— Но това е прекалено скоро.
Кастило извади три стодоларови банкноти от джоба си и му ги подаде.
— Знам, че искам прекалено много от вас, сър, но вие можете да се погрижите тези документи да бъдат преведени на португалски, което вероятно ще струва скъпо, а може би и да бъдете така добър да се обадите на „Бритиш Еъруейз“, за да се уверите, че имам билет за връщане. — Той остави трите банкноти на бюрото му. — Това, мисля, ще е достатъчно за превода.
След трийсет секунди консулът взе немския паспорт, отвори го на празна страница, извади гумен печат от бюрото си и го подпечата, а после сложи и собствения си подпис на визата.
— Опитваме се да бъдем възможно най-услужливи, когато става въпрос за пресата — каза той и подаде паспорта на Кастило. — Визата е за няколко влизания в Република Ангола. Приятен полет, мистър Госингер.
— Не мога да ви благодаря достатъчно за учтивостта и услужливостта, сър — каза Кастило и му подаде ръка.
„Освен че изхарчих петстотин долара от собствените си пари, което никога няма да мога да удостоверя като служебни разходи, наруших поне три закона и предложих подкуп на официално лице. От друга страна, вече съм на път за Луанда, Ангола“.
(ШЕСТ)
Хотел „Мейфлауър“
1127 Кънектикът авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
16:50, 31 май 2005
Фернандо Лопес седеше на маса до прозореца в бара, когато Кастило влезе. Той се настани на стола срещу него.
— Бих ти предложил сладолед с шамфъстък — каза Фернандо и посочи купата, — но май съм го изял всичкия.
— Отегчен ли си? Съжалявам, но ме забавиха.
— Никога не се чувствам отегчен, когато наоколо има красиви жени. Сега знам защо живееш тук.
— Във Вашингтон, или поне така се предполага, има повече жени, отколкото мъже — каза Кастило. — Но не съм сигурен, че е вярно.
Появи се келнер.
— Какво пиеш? — запита Кастило.
— Освен ако наистина нямаш нужда от нещо, което да те ободри — каза Фернандо, — бих предпочел да се качим направо в стаята ти.
— Разбира се, мога да почакам — каза Кастило и после се обърна към келнера: — Сметката, моля.
— Да не би да разполагаш с много пари?
— Ако платиш ти, Мария ще види сметката и ще разбере, че си се забавлявал в големия град.
— Не, няма. Сметките ми отиват право в компанията.
— Тогава Жаклин ще узнае.
— Но няма да каже на Мария — каза Фернандо. — Дядо вярваше безрезервно в нейната дискретност и аз съм научил, че също мога да й вярвам.
— Аз не бих бил прекалено сигурен — каза Кастило. — Винаги съм мислил, че тя има специални чувства към дядо. Не съм много сигурен какви са чувствата й към теб.
— Наистина ли мислиш, че Джаки е била влюбена в дон Фернандо? — запита Фернандо с усмивка.
На въпроса така и не беше отговорено. Появи се келнерът, Кастило се подписа на чека, двамата излязоха от бара и отидоха във фоайето.
— Какво ще направим по въпроса за вечерята? — запита Фернандо, когато излезе от банята в апартамента на Кастило.
— Първо, преди да взема важно решение като това, ще трябва да пийна нещо. И дори ще поръчам нещо за пиене за теб, ако обещаеш да останеш трезвен в следващия час.
— И защо да го правя?
— Защото трябва да говоря с теб.
— За какво? Да не би да имаш някакъв проблем?
— Да, предполагам, може и така да се каже. Трябва да говоря с теб, Фернандо.
— Ти всъщност не говориш с мен, а ми казваш половинчати лъжи или полуистини.
— Помислих, че може би си забелязал. Какво искаш да пиеш?
— Пиех скоч, но щом имаш проблем, може би е по-добре да не пием.
— Не е от този вид проблеми. Все още очаквам да чуя дали в Ню Йорк не е умрял някой заек, но като се изключи това…
— Ти, кучи сине! — каза Фернандо и се засмя.
Кастило му подаде питието и седна във фотьойла срещу него, от другата страна на масичката за кафе. Двамата вдигнаха чаши и погледите им се срещнаха за миг, после отпиха от чашите си.
— Разказваше ми за онази дама, която те съблазнила в Ню Йорк — каза Фернандо. — Или може би те беше изнасилила?
— Иска ми се да беше толкова просто — каза Кастило.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Преди известно време разбрах, че стигам до точката, в която вече не знам кой съм бил. И дори кой съм сега. Не знам как да го кажа. Казах ти, не е толкова просто.
— Опитай. Не съм толкова глупав, колкото е Мария, че да ти повярвам.
— Онази карта за самоличност, която показах на охраната на летище Балтимор-Вашингтон?
— И какво за нея? Тя впечатли охраната.
Кастило бръкна в джоба си, извади кожения калъф и го хвърли на Фернандо, който не успя да го хване и се наложи да го вдигне. Отвори го и погледна внимателно вътре.
— Впечатлен съм — каза той. — Отдел „Вътрешна сигурност“. „Тайни служби на Съединените американски щати“. „Контролен специален агент“. Мислех, че си още в армията.
— В армията съм. И не съм в
— И често ли го правиш? Често ли носиш пистолет?
— Не съм въоръжен често, но обикновено имам пистолет подръка. На документа пише: „Контролен специален агент“, в случай, че попадна на истински специален агент на Тайните служби, а те са добри и
