По заповед на президента

могат да различат хората, които са с фалшиви документи. Така съм предпазен, защото вероятно няма да задават въпроси на контролен агент, но ако го направят, има специален код — ако се обадят на някой регионален отдел и ги запитат дали имат контролен агент на име Кастило и дадат кода, ще им кажат, че съм законен и в момента съм на мисия. Случвало се е два пъти.

— Значи, не си това, което пише в личната ти карта: „Изпълнителен помощник на директора на отдел Вътрешна сигурност“?

— Да, аз съм и това.

— Но нали току-що каза, че все още си в армията.

— Това също е вярно. Схващаш ли картината, Фернандо? Че аз самият започвам да се обърквам кой съм?

— Аз самият съм доста объркан, гринго.

— Опитай се да го преживееш — каза Кастило. — Добре, да започнем с армията. Аз съм майор, току-що предложен за повишение, което означава, че съм в дъното на списъка. Когато някой подполковник от Специалните части се пенсионира, умре или бива повишен, повишават онзи, който е начело на списъка. Най-накрая ще стигна до началото на списъка и ще стана подполковник Кастило.

— Полагат ли се поздравления?

— За това може да е необходимо известно време. Ще ти кажа, когато стане, тогава ще можеш да ме поздравиш и да ме почерпиш едно питие.

— Ти току-що каза Специалните части. Мислех, че си в авиацията.

— Бях зачислен към авиацията, когато завърших „Уест Пойнт“…

— И аз бях там, помниш ли? Бях още кадет и исках онзи долар, който ми се полагаше за това, че съм те поздравил първи. Сложих го в рамка. В офиса ми е.

— Бях зачислен в авиацията заради баща си. Къде другаде бих могъл да служа?

— Има смисъл.

— Генерал Нейлър не беше сигурен в това — каза Кастило. — Той мислеше, че имам потенциал да бъда офицер от танковите войски.

— Хей, гринго, аз също. Помня нашето първо пътуване до Форт Нокс. Той мисли, че е твой втори баща, а това ме прави негов племенник.

— Както и да е, като ми беше писнало от „Уест Пойнт“ и Табаско, аз се впуснах в онова, което мислех, ще е моята кариера на авиатор от армията. По-голямата част от времето прекарвах в учене за изпити, помниш ли?

— Помня. Не разбирах много-много защо искаш да имаш степен в гражданската авиация, щом ще летиш в армията…

— Исках да съм подготвен. По-късно ми хрумна, че точно в онзи момент започнах да нарушавам всички правила.

— Какво искаш да кажеш?

— Току-що излюпен младши лейтенант не отива направо в авиационното училище. Той прекарва поне две години в учене как да управлява артилерийски взвод или да стреля с оръдие. Или да кара танк. Не мисля, че генерал Нейлър има нещо общо с моето изпращане във Форт Нокс…

— Това сигурно е защото знаеш, че той не те харесва, нали? — засмя се Фернандо. — Исусе, той дойде при мен и направо ми нареди да отида в танковите войски. Даде ми ясно да разбера, че ако нашите уплашени прадеди са имали само два танка при Аламо, наистина ще сме щели да разбием „Санта Анна“ и да го накараме да избяга чак в Мексико сити.

— Значи си отишъл в танковите войски веднага след колежа и си научил всичко за „Абрамс“, така ли?

— Точно така. И приключих с това точно навреме, за да качат задника ми на кораба за операция „Пустинна буря“.

— И аз трябваше да съм там и да правя същите неща, но не бях там, нали?

— Намериха ти свободно място в авиационното училище във Форт Райкър, доколкото си спомням.

— Всъщност освободиха едно. Заглавието на училището изглеждаше много добре във вестниците. Снимаха ме с главния в деня след пристигането ми. Нямаше да мога да завърша авиационното училище, ако бях съсипал всички самолети на армейското летище.

— Е, и какво? Можеше да летиш и преди да те запишат в училището.

— Би трябвало да забравиш всичко това и да започнеш с: „Това е крило. Тъй като налягането от горната му страна е по-малко, то има склонност да се вдига нагоре и да дърпа със себе си всичко, което е закрепено за него.“

Фернандо се засмя.

— „А това е хеликоптер“ — продължи Кастило. — „Различен е от самолет, защото крилата му…“

Фернандо отново се засмя, после му се усмихна с любов и поклати глава.

— Бях там около три седмици, предполагам, и веднъж заспах в час. Май беше по време на основните радиопроцедури. Бях навън и се веселих в компания през по-голямата част от нощта. С една Бети-Сю или нещо подобно. Нощта не беше успешна, доколкото си спомням. Бети-Сю искаше на всяка цена да се омъжи. Както и да е, инструкторът, лейтенант, стана и ми каза: „Скучно ли е в клас, лейтенант?“ Скучно ми беше, но нямаше как да му го кажа. И се замислих какво бих могъл да му отговоря. „Зададох ви въпрос, лейтенант!“, настоя той. И така, аз му казах: „Сър, с уважение, сър, но да, малко ми е скучно.“ В онези времена наистина вярвах, че когато всичко друго се провали, ти остава само истината. Иска ми се още да вярвам в това. Както и да е, той ме запита защо. И аз му отговорих, че имам степен в гражданската авиация и знам как да работя с радиото. Не мисля, че ми повярва. Изгони ме от клас. На следващата сутрин бях извикан при полковника. Не можех да разбирам хората толкова добре, колкото сега, но дори тогава познах, че е нервен. Все пак имаше работа със син на човек, заслужил орден за храброст, младеж, завършил „Хъдзън“, който беше излъгал. Запита ме дали съм казал на лейтенанта, че мога да пилотирам цивилни самолети и знам как да работя с радиото. „Да, сър, така му казах“, казах аз и му показах свидетелството си. Видя се, че изпита облекчение. Каза: „Хиляда и сто часа? Лейтенант, защо досега не сте ни показали това?“ — „Никой не ме е питал, сър.“

Фернандо се засмя и отпи от питието си.

— Да съкратя историята — на следващия ден ме качиха на военен хеликоптер и аз им казах, че преди това не съм пилотирал нищо, което да има един двигател…

— А хеликоптерите с два двигателя бяха използвани от авиацията в Корпус Кристи — прекъсна го Фернандо и отново се засмя. — Исусе, сигурно много са те харесали!

— Малко след това открих, че вече нося нашивки на военен летец — продължи Кастило. — И съм записан за четвъртата фаза, което означаваше прехвърляне на „Апач“. Самият генерал ме гледа как летя на изпита и ми стисна ръката, докато камерите снимаха…

— Баба купи двайсет и пет броя на „Експрес Нюз“, от които, от първа страница се усмихваше ти и изпрати един на мен — каза Фернандо. — Тогава живеех в палатка на сто мили от столицата на Кувейт.

— Наистина се мислех за голяма работа — каза Кастило. — Младши лейтенантите обикновено се мислят за голяма работа.

— Говори за себе си, гринго. Аз бях олицетворение на скромността. Или, да го кажем по друг начин, питах се какво правя в пустинята, след като нямах абсолютно никаква представа как да командвам взвод, когато, на всичкото отгоре, се сблъскахме с войските на Ирак.

— Ти се справи добре, доколкото си спомням. Сребърна звезда.

— Те така щедро раздаваха медали, че човек просто трябваше да е там, за да получи Бронзова звезда. А получаваше Сребърна звезда, ако не е прегазил някой, който е много важен за операцията.

— Това го разправяй на някой друг, Фернандо — каза Кастило, после продължи: — И така, на седемнайсети януари аз се оказах на мястото на втория пилот на „Апач“. Не можех да разбера защо първият пилот никак не е очарован от това, че ще получи моите услуги. По-късно прелетяхме над помещенията на иракските войски, които вие бяхте разгромили, и започнахме да търсим иракски радари.

— Ти си бил там по време на първия удар?

— Да. И дори ни удариха. Нещо влезе през страничния прозорец и свали шлема на пилота, а после мина през командното табло и предния прозорец. В очите на пилота имаше парчета пластмаса и метал. И той ми