По заповед на президента

каза: „Изведи ни оттук и ни заведи у дома.“ И тъй като не се сетих за друга възможност, направих точно това.

— Никога преди не съм чувал тази история — каза Фернандо.

— За което получих Кръста на летците и Пурпурното сърце — продължи Кастило.

— За това също не съм чувал — каза Фернандо. — Ти също ли беше ударен?

— Имах две ожулвания на ръката — каза Кастило. — Някакви парчета бяха успели да разкъсат ръкавицата ми. Бяха толкова сериозни, колкото е и ужилване от оса.

— Имал си късмет — каза Фернандо.

— Късметът не е нещо, заради което дават медал — каза Кастило и продължи: — Както и да е, докладът за новия герой стигна до щаба на Шварцкопф. Нейлър — по онова време той вече имаше втора звезда — беше там. Той беше нещо като буфер между Шварцкопф и Франкс.

— Фреди Франкс, генералът, който някога беше легенда?

Кастило кимна.

— Първият от Гражданската война насам. Командваше сухопътните войски. Не се обичаха много един друг. Както и да е, когато Нейлър научи за моите два медала, за първи път чу, че съм някъде близо до Арабския свят. И побесня…

Зимата на 1991(СЕДЕМ)

Офисът на помощник главнокомандващия J–3

Американското централно командване, Министерство на отбраната и военновъздушните бази

Рияд, Саудитска Арабия

07:20, 16 януари 1991

Генерал-майор Алън Нейлър страдаше от пристъпи на истеричен смях. И мислеше, че знае защо — беше спал около шест часа, и то на пресекулки, не по-дълги от деветдесет минути, през последните четирийсет и осем часа. А в четирийсет и осемте часа преди това беше спал не повече от осем или десет часа, и то на пресекулки, не по-дълги от час.

Имаше, разбира се, хапчета, които можеха да се справят с този проблем, но Нейлър се страхуваше да вземе две от розовите таблетки и философски се противопоставяше на идеята. Пиеше огромни количества кафе, което отначало му помагаше. Но само отначало.

Беше изтощен. Въздушната фаза от войната срещу Саддам Хюсеин беше започнала преди четири часа. Беше решено, че радарите на Ирак трябва да бъдат унищожени, преди да започнат масирано бомбардиране. Беше решено още, че ще бъдат унищожени, като бъдат използвани бойни хеликоптери „Боинг АН–64В“.

Идеята беше, че иракските радари ще следят за бомбардировачи на Военновъздушните сили и морската пехота, за бомбардировачи и други летателни средства и че американските „Апач“, които летят ниско — само на няколко фута от земята, „под радара“ — могат да се прокраднат и да унищожат радарните станции, преди силите на Ирак дори да разберат, че са там.

За първи път — освен нахлуването в Гренада, което беше истинска катастрофа — имаше близка координация между трите сили: Военновъздушните сили, флота и армията. И този път нямаше да бъдат допуснати провали.

Командващият Военновъздушните сили генерал Чък Хорнър, беше отговорен за мисията, но щеше да използва „Апачи“ на армията. А Нейлър щеше, така да се каже, да приема заповеди от него. Нещата бяха тръгнали добре. Нейлър харесваше бившия пилот на самолет много повече от някои други по-старши офицери от Военновъздушните сили, които познаваше, и двамата бяха работили добре заедно.

Шестте часа и половина, които предшестваха 02:38 по местното време, бяха период на усилена активност в двуетажния център, разположен под земята, и Нейлър беше в центъра на тази активност, което означаваше не само, че отговаря за последните приготовления, но също така, че беше в прекалена близост с генерал Х. Норман Шварцкопф, който командваше цялата операция.

Буреносния Норман имаше легендарен нрав и той беше избухнал поне половин дузина пъти. В редицата задължения на Нейлър влизаше и това да го успокоява и да утешава егото на всички старши офицери, които са били цел на тирадите му.

Нейлър и генерал Хорнър, който се подчиняваше единствено на Шварцкопф, вече бяха разговаряли — косвено, вярно — за абсолютната необходимост да държат далеч един от друг генерал Фреди Франкс, който щеше да командва сухопътната операция, когато тя започнеше, и Шварцкопф. Фреди беше човек с благ нрав, който дори не псуваше, но пък не можеше да приеме — нито по-късно да прости — обидите, които Буреносния Норман нанасяше, без да се замисли, когато беше недоволен.

И за двамата, за Чък Хорнър и Алън Нейлър, изглеждаше неизбежно това, че Фреди, рано или късно, ще направи нещо, от което Буреносния Норман няма да е доволен. И все пак, по мнението и на двамата, операция „Пустинна буря“ имаше нужда и от Фреди Франкс, и от Норман Шварцкопф.

Пристъпите на истеричен смях, с които Нейлър беше неспособен да се справи, имаха нещо общо с генерал Шварцкопф, както и с един злочест, току-що пристигнал, весел и лекомислен полковник, прикрепен към разузнаването. В сейфа имаше някои поверителни документи и безгрижният полковник се нуждаеше от достъп до тях. Достъпът до тях обаче беше силно ограничен и самият Шварцкопф трябваше да подпише разрешението.

Казаха на полковника каква е процедурата. Той беше запознат и с други подобни процедури, които съществуваха в други щабове. Той беше седнал пред компютъра и напечатал документа, на който Шварцкопф да сложи подписа си, а после се беше наредил на опашката от хора, които се нуждаеха от минути от времето на генерала.

Редът му най-после беше дошъл. Той беше влязъл наперено в офиса на Шварцкопф, беше отдал чест, беше се представил и беше казал, че има нужда от подписа на генерала за достъп до документите, след което му беше подал листа.

Генералът го беше погледнал, беше изгледал гневно полковника и беше заявил:

— Ще ти кажа това само веднъж, полковник. Аз не съм нормален.

— Сър?

— По дяволите, глух ли сте? Не съм нормален.

После беше захвърлил искането за достъп до документите в лицето му, полковникът се беше смутил и дори започнал да трепери, беше вдигнал листовете от пода и беше побягнал.

Само след няколко минути, когато полковникът беше докладвал за инцидента, беше разбрал, че е направил печатна грешка. Беше изписал на мястото, където трябваше да бъде подписът: „Х. Норман Шварцкопф, командващ генерал от американската армия.“

Нейлър се кискаше неудържимо, откакто беше чул историята, което беше лошо по три причини: Смееше се на поведението на прекия си началник. Смееше се на неволната грешка на офицера, което беше още по-лошо. А това означаваше, че напряга физическите си клетки до краен предел, което беше най-лошо от всичко. Щеше да има нужда, ако възникнеше нещо — а това неизбежно щеше да се случи — не само от всички мозъчни клетки, дадени му от Господ, но също от това мозъкът му да работи в пълен порядък.

Като имаше това предвид, той се прибра в малкия си, но удобен офис и каза на старши сержант Джак Дънам, неговия най-старши подофицер, да се погрижи никой да не го безпокои, освен ако наистина не е нещо важно. Затвори вратата и легна на малкия диван. И започна да се киска.

Беше в офиса си от около десет минути и сериозно спореше със себе си за ползата от вземането на медицинска помощ под формата на таблетки, когато вратата се отвори.

Влезе полковник Дж. Брустър Уолъс от „Връзки с обществеността“. Генерал Нейлър не обичаше служителите на този отдел и особено не харесваше полковник Дж. Брустър Уолъс.

— Съжалявам, че ви безпокоя, генерале — поде полковник Уолъс.

„Щом съжаляваш, кучи сине такъв, защо си минал покрай сержанта ми? За това са били необходими известни усилия.“

— Няма проблем. Какво има, полковник?

— Препоръка за „бърза“ награда.