— Говориш забавно, знаеш ли? — беше го предизвикал Фернандо пет минути след първата им среща.
— Ти също, ако езикът, който използваш, въобще е английски — беше отговорил Карлос.
Фернандо, който не беше свикнал да го предизвикват, дълго го беше гледал и накрая беше казал:
— Мисля, че ще ми харесаш, макар да си гринго. Можеш ли да яздиш?
— Разбира се.
— Хайде, ще те разведа наоколо.
И оттогава бяха неразделни.
— Тъй като реших, че ти няма да се сетиш — каза доня Алисия, — се обадих на Мария и тя ще доведе децата на обяд.
— Бабо — запита Фернандо, — как ще се напием двамата с гринго, ако дойдат жена ми и децата?
— Няма да се напиете… Фернандо, престани! Ядосваш ме!
— Да, мадам — каза той примирено.
Доня Алисия положи много усилия, за да скрие усмивката си.
— Е, ако мислите, че трябва да пийнете нещо — каза тя, — влезте в къщата и изпийте по един коктейл. А аз мога да пийна чаша вино.
— Оставих куфарите си в самолета, бабо — каза Карлос. — Имам ли някакви дрехи в стаята?
— Разбира се — каза тя. — Знаеш го. Забравил си куфара си в самолета? Как, въобще, е възможно това?
— Кажи на баба в чий самолет и къде си бил, Карлос Гуилермо — каза Фернандо, когато влязоха във всекидневната.
Тя го погледна с очакване.
— Бях в самолета на шефа си, секретаря Хол. Президентът го повика и аз отидох с него — каза Карлос.
— Видя ли президента? — запита тя.
— Отдалеч — каза Карлос, който не обичаше да лъже, но знаеше, че лъжата е част от работата му.
— Дядо ти познаваше баща му — каза доня Алисия. — Имаха някаква обща работа в Алабама. Нещо, свързано с дървета или дървообработване, мисля.
— Наистина ли?
„Това не беше споменато. Нима не са направили връзката? И дали това познанство има нещо общо с двеминутната среща с президента? Досега просто мислех, че президентът има доверие на Хол. А може би са знаели и са искали да видят дали аз ще отворя дума.“
— Обикновено се срещахме в Кентъки Дерби — каза доня Алисия. — С бащата на президента. И съпругата му. Наистина много хубава жена. Дядо ти наистина много обичаше конете.
— Бабо — запита Фернандо, застанал до бара, — мисля, че каза вино?
— Да — каза тя. — Има малко аржентинско „Каберне совиньон“ в някое от шкафчетата.
(ТРИ)
Международно летище Балтимор-Вашингтон
Балтимор, Мериленд
09:05, 31 май 2005
— „Лиър 5075“ се приземява с пет минути закъснение — каза в микрофона Кастило, който пилотираше.
— Не беше зле, гринго. Ще трябва да докладваме за твърдо приземяване, но не беше зле.
— Върви по дяволите, Фернандо — каза Кастило.
— Викаме наземен контрол — каза в микрофона Фернандо. — Искаме инструкции за придвижване из летището и достъп до помещенията за зареждане с гориво.
— Поправка — каза Кастило. — Наземен контрол, искаме да отидем до Центъра за управление на полетите.
Видимо изненадан, Фернандо не каза нищо, докато от наземния контрол им даваха указания.
— Центърът за управление на полетите? — запита той.
— Да — каза Кастило. — Точно там отивам аз.
— И мога ли да запитам защо?
— Да, но ако обещаеш да си държиш устата затворена… Имам предвид наистина затворена, Фернандо… Тогава можеш да дойдеш с мен.
— Центърът за управление на полетите? — повтори, все така учуден, Фернандо.
Въоръжен човек от охраната ги чакаше уморено, когато отвориха вратата на самолета.
— Мога ли да ви помогна, господа? — запита той.
— Добро утро — каза Кастило, извади малък кожен калъф от джоба на сакото си и го подаде на човека от охраната.
Той прегледа внимателно акредитивните му писма, после му го върна.
— Да, сър — каза той. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Можеш да ни насочиш към Центъра за управление на полетите — каза Кастило.
— Приземният етаж, втората врата на онази сграда — каза мъжът и посочи с ръка.
— Благодаря — каза Кастило. — Мисля, че е по-добре да дойдеш с мен, Лопес.
— Да, сър — каза Фернандо.
На половината път до двуетажната бетонна сграда Фернандо запита:
— Какво му показа?
— Снимка на децата ти, която Мария ми даде вчера — каза Карлос.
Мъж в бяла риза с отворена яка, със знаците на капитан от авиацията на раменете, влезе през втората врата, когато влязоха и те. Той се усмихна.
— Минали сте край охраната, така че, предполагам, не сте дошли, за да взривите нещо. С какво мога да ви помогна?
Кастило отново извади от калъфката една служебна карта, после и втора. Подаде първата на мъжа в бялата риза, а втората — на Фернандо.
— По-добре е да имаш една и ти, Лопес — каза той.
— Благодаря, сър — каза Фернандо учтиво и я погледна.
Картата носеше печата на Отдела по вътрешна сигурност с адрес във Вашингтон, бяха записани още два телефонни номера, адрес за електронна поща и името на Карлос Гуилермо Кастило, изпълнителен помощник на секретаря.
— С какво мога да ви помогна, мистър Кастило? — запита капитанът. Подаде ръка. — Аз съм Джери Уидърингтън, шефът на станцията тук.
— Имам нужда от услуга — каза Кастило. — Трябва да говоря с някого, който познава „Боинг 727“, и ако има такъв човек, бих искал да ме разведе.
— Аз самият имам доста летателни часове с такъв самолет — каза капитанът. — Това има ли нещо общо с онзи самолет, който е изчезнал в Африка и не могат да го открият?
— Чули сте за това, така ли? — запита Кастило.
— Оттогава се опитвам да си представя как някой може да изгуби „Боинг 727“ — каза капитан Уидърингтън.
— Не знам — каза Кастило. — Но предполагам, че всички онези от ФБР, ЦРУ и другите агенции, които се опитват да намерят отговор, накрая ще получат някакъв.
— Значи не се интересувате от това?
— О, не — каза Кастило. — Служили ли сте някога, капитан Уидърингтън?
— Нима не сме служили всички? Военновъздушните сили. Седем години.
— Добре. Аз бях в армията. Значи знаете какво е адютант, така ли?
