— Марджъри е добре, надявам се? — каза тя, като се настани зад бюрото си. — Видях я миналата седмица на обяда на Обединения фонд.
— Тя е добре, доня Алисия. На гости на майка си е.
— Предай й, моля те, моите поздрави — каза доня Алисия, после добави: — Седнете, моля, и ми кажете какво мога да направя за вас.
— Доня Алисия — каза генерал Стивънс, — мога ли да ви представя моя кръщелник, майор Алън Нейлър? Баща му и аз бяхме съквартиранти в „Уест Пойнт“.
— Е, много се радвам да се запозная с вас, майор Нейлър. Добре дошли в Аламо.
— Благодаря ви, мадам — каза Нейлър.
— Възникна един доста деликатен въпрос, доня Алисия — каза генерал Стивънс.
— Така ли?
— Алън, майор Нейлър, разполага с подробностите.
Доня Алисия се усмихна и погледна Нейлър с очакване.
„Исусе Христе, нали ми каза да си държа устата затворена и да оставя него да говори? А сега — какво?“
— Въпросът е в това, мадам… — поде колебливо Нейлър.
— Да?
— Имаме причина да вярваме, че мистър Кастило има син в Германия — каза Нейлър.
Тя го гледа миг, без да промени изражението на лицето си.
— Мисля, че говорите за покойния ми син Джордж — каза тя безизразно, — а не за съпруга ми.
„Исусе Христе — помисли си Нейлър — колко тромав и несръчен може да бъде един майор!“
— Да, мадам, говоря за сина ви.
— И как стигна това до вашето внимание? — запита тя.
— Мадам, аз всъщност живея временно в Германия. Във Фулда. Майката на момчето отишла при съпругата ми и при нейната приятелка, която е съпруга на моя командващ офицер…
— Майор Нейлър говори за полковник Фредерик Лустръс, доня Алисия — каза генерал Стивънс. — Аз го познавам добре. Той е чудесен човек, както и добър офицер.
— Разбирам — каза доня Алисия. — И казвахте, майоре?
— Фрау Госингер…
— Това майката на момчето ли е? — прекъсна го доня Алисия.
— Да, мадам. Жените са приятелки. Приятели бяха и полковник Лустръс и покойният баща на фрау Госингер…
— И следователно вие вярвате на тази… фрау Госингер?
— Да, мадам. Кръвната проба на момчето и на вашия покоен син съвпадна.
— Не мисля, че това е абсолютно доказателство за бащинство, нали?
— Не, мадам, не е — призна Нейлър.
— Това… трябва да се е случило преди повече от дванайсет години?
— Да, мадам. Момчето е дванайсетгодишно.
— Имате ли някаква представа защо тя повдига въпроса сега? Цели дванайсет години по-късно?
— Защото е смъртно болна, мисис Кастило — каза Нейлър.
— Не предполагам да имате снимка на момчето?
— Да, мадам, имаме — каза Нейлър и извади няколко снимки от джобчето на сакото си.
— То се казва Карл — каза Нейлър. — И е наистина много умно дете.
Доня Алисия дълго гледа първата снимка, после я остави и втренчи поглед във втората, остави и нея и се загледа в третата.
— Русокосо е — каза тя. — И толкова слабичко.
— Да, мадам — каза Нейлър.
— Ще ме сметнете ли за груба, ако ви помоля да изчакате отвън няколко минути? — запита доня Алисия. — Грейс ще ви донесе кафе. Мисля, че трябва да говоря със съпруга си.
— Да, разбира се — казаха генерал Стивънс и майор Нейлър почти едновременно.
Излязоха от офиса и седнаха един до друг на дивана във външния офис. Генерал Стивънс погледна майор Нейлър и повдигна вежди.
— Не мисля, че мина много добре — каза Стивънс.
(ДЕВЕТ)
Стая 714
Хотел „Плаца“
Ню Йорк сити, Ню Йорк
09:55, 12 март 1981
— Кой, по дяволите, може да е? — запита почти гневно Хуан Фернандо Кастило, когато звънна телефонът, макар в стаята да нямаше никого другиго.
Той беше висок мъж с едро и тежко телосложение, с гъста и все още черна коса. Беше по бели шорти и хавлиен халат. Не беше завързал колана на халата и се виждаха гърдите му, покрити с гъсти косми. Остави „Уол стрийт джърнъл“ на масичката, която използваха за доставка на храна по стаите, и се опита да бутне назад стола, който току-що беше придърпал до нея. Той се закачи за килима и се прекатури. Като го прекрачваше, се удари в масичката и преобърна чашата си с прясно изцеден гроздов сок, който, само Господ знаеше по каква причина, бяха сервирали в чаша с високо столче. Най-после отиде до телефона.
— Какво има? — изръмжа в слушалката.
— Събудих ли те, Фернандо? Звучиш така, сякаш ставаш от сън.
— Всъщност тъкмо закусвах — каза той. — Нещо не е наред ли, любов моя?
— Не, бих казала точно обратното.
— Тогава, защо се обаждаш в този час?
— Защото наистина исках да те хвана, преди да си излязъл от хотела.
— Какво има, Алисия?
— Току-що разбрах, че имаме внук. Че сме баба и дядо.
— Странно, като че ли си спомням, че имаме петима внуци — каза той.
После си помисли: „Четири внучки и един внук, деца на трите ни дъщери. Той носи моето кръщелно име, но фамилията му е Лопес. Фамилията Кастило ще умре с мен.“
— А сега стават шестима. Той е много красиво дванайсетгодишно момче.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Изглежда, че Джордж, или Хорхе, както го наричаме ние, е заченал дете в Германия.
„О, мили Боже!“
— Започни отначало, Алисия, моля те.
— Не звучиш особено очарован.
— Ще съм очарован, ако повярвам. Започни отначало, Алисия.
— Генерал Стивънс дойде в офиса ми преди малко — каза тя. — С него беше и един майор, който служи и временно живее в Германия. Генерал Стивънс каза, че майорът е негов кръщелник, че той и бащата на майора са били заедно в „Уест Пойнт“.
„Какво общо, по дяволите, има това с детето на Хорхе?“
— И?
— Майорът — името му е Нейлър — каза, че майката на момчето отишла при съпругата му и й казала, както и на съпругата на полковника, двете са приятелки, за момчето.
„О, Исусе, моля те, Алисия, нямам нужда от това!“
Когато Хорхе, техният единствен син, беше умрял, Хуан Фернандо Кастило трябваше сериозно да се замисли дали да не повери съпругата си на грижите на държавните институции. Не се беше стигнало чак дотам, но тя беше в депресия повече от година и все още имаше проблеми с психиката два пъти в
