с почти приятни мисли.
„Ако тези момчета откраднат самолета, ние вероятно ще можем да получим парите за застраховката.“
А после видя местния пилот, който очакваше да получи бърза печалба от петстотин долара само за да седи на дясната седалка за около час, докато Макълхъни проведе пробния полет. Той седеше на третата редица, която сега беше последната. Ръцете му бяха в скута, здраво завързани. Глезените му също бяха завързани, на очите му беше поставена жълта лента.
— Ще го освободим, капитане — каза първият мъж, онзи с „Узито“, — когато, ако ни сътрудничите, освободим и вас.
— Ще направя всичко, което поискате, сър — каза Макълхъни.
— А защо тогава да не продължим с процедурите по излитането?
Той направи крачка встрани, за да може Макълхъни да мине край него. Макълхъни влезе в пилотската кабина и за първи път видя втория мъж.
„Предполагам, че са само двама. Не видях никого другиго.“
Вторият мъж приличаше много на първия, носеше същата бяла риза с отворена яка и отличителни знаци. На втори пилот.
Той направи знак на Макълхъни да заеме мястото на първия пилот.
Докато се подчиняваше, Макълхъни видя, че вторият пилот държи в ръка списък на поправките и извършените проверки. Помисли си, че дори не знае къде отиват. Завърза коланите и като се чувстваше малко глупаво, вдигна дясната си ръка.
— Имате въпрос, капитане? — запита мъжът с „Узито“.
— Аз ли ще пилотирам, или този джентълмен?
— Ти ще пилотираш — каза мъжът. — Той ще изпълнява ролята на втори пилот, а за мен можете да мислите като за трета резерва.
Той очевидно мислеше, че това е много забавно. Разгъна резервната седалка, настани се, завърза колана си, остави „Узито“ близо до себе си, като дулото беше на около два инча от ухото на Макълхъни.
Вторият пилот му подаде пълния списък за проверка, Макълхъни го пое, кимна, че е разбрал, и започна да чете.
— Скоростен лост и светлини — прочете Макълхъни.
— Проверени и в изправност — отговори вторият пилот.
— Спирачки — прочете Макълхъни.
— В изходно положение — отговори вторият пилот.
— Верижни прекъсвачи.
— Проверени.
— Алармени светлини.
— В изправност.
Имаше трийсет и четири точки в списъка. Макълхъни ги прочете всичките. Когато прочете номер девети — колани и надписи „Пушенето забранено“ — вторият пилот се засмя и нищо не отговори. Когато прочете номер двайсет и трети — запис на гласовете и разговорите по време на полета — той отново се засмя и отговори, че вероятно нямат нужда от това. Засмя се и мъжът зад Макълхъни. Когато прочете номер трийсет и четвърти, мъжът с почти допряното в ухото му оръжие каза, че са готови за излитане.
— Пали мотора, капитане!
Макълхъни протегна ръка към бутона, който включваше двигателя. И само след миг се почувстваха ревът и вибрациите на турбината.
— Помоли наземния контрол за разрешение да преминеш през зоната за ремонти — нареди мъжът с „Узито“.
Макълхъни кимна и каза:
— Наземен контрол Луанда, „ЛА–9021“, който се намира в зоната за паркирани летателни средства близо до началото на главната писта, моли за разрешение да се придвижи до ремонтния хангар.
Наземният контрол отговори двайсет секунди по-късно.
— „ЛА–9021“, разрешено ви е да се придвижите до четвърти южен хангар. Завийте надясно при южен хангар номер три. Докладвайте, когато стигнете до ремонтния сектор.
— Разбрано. Четвърти южен.
— Потвърдено, 9021.
Макълхъни погледна през рамо мъжа с „Узито“, който кимна. Макълхъни освободи спирачките и самолетът започна да се движи.
— Застани на изпълнителния старт! — нареди секунди по-късно мъжът с „Узито“. — Излез на пистата и веднага започни разбега.
— Без да поискам разрешение за излитане? — запита Макълхъни.
— Без разрешение за излитане — каза мъжът с „Узито“. Тонът му вече не беше приятен. Дулото беше допряно леко малко под ухото на Макълхъни.
Макълхъни подкара самолета към началото на главната писта, ориентирана север-юг, погледна през страничния прозорец на кабината, после посочи с ръка.
— Има самолет във въздуха в края на пистата — каза той. — „Илюшин“.
Това беше „Илюшин Il–76“, наречен „Кандид“. Беше огромен, с четири двигателя, тежък военен самолет. Мъжът притисна дулото на „Узито“ във врата на Макълхъни, когато той подаде глава през прозореца, за да огледа приближаващия към тях самолет.
— Излез на пистата, капитане — нареди той. — В момента, в който самолетът докосне земята, започни излитане.
— Кога да изляза на пистата — преди или след като той кацне?
— Сега! — каза мъжът и го ръгна силно с дулото.
Макълхъни освободи спирачките.
— „ЛА–9021“, тук е контролата — радиото изгасна. Гласът звучеше разтревожено.
Мъжът с „Узито“ свали слушалките от главата на Макълхъни.
Макълхъни отиде до началото на пистата и спря. Миг по-късно самолетът „Илюшин“ прелетя над главите им, толкова близо, че „Боингът“ се разтресе. Докосна земята в средата на пистата.
Дулото на оръжието се заби в твърдата плът под ухото на Макълхъни. Той разбра посланието, освободи спирачките и самолетът тръгна напред.
„Ако правя, каквото ми кажат, може би, само може би, ще остана жив. Ако не се подчиня, мозъкът ми ще се пръсне из пилотската кабина.“
— С каква скорост се движим, моля? — запита учтиво Макълхъни.
— С осемдесет — отговори след миг вторият пилот.
„Май ще се врежа в опашката на онзи «Илюшин».“
— Деветдесет.
— Едно-десет.
— Едно-двайсет.
Макълхъни дръпна ръчката за управление на задкрилките.
— Това, което ще направите сега, капитане — каза мъжът с „Узито“, — е да летите на височина две хиляди и петстотин фута1.
— За това ще е необходимо доста гориво — каза Макълхъни.
— Знам. Искам да избегнем радарите им. Колкото по-ниско летим, толкова по-скоро ще успеем да го направим.
Макълхъни кимна, за да покаже, че е разбрал. След пет минути последва нова заповед.
— Посока нула-две-нула.
— Нула-две-нула — повтори Макълхъни и започна плавен завой в тази посока.
„Ще минем над Конго, което някога принадлежеше на Белгия. Какво ли означава това?“
След десет минути мъжът с „Узито“ каза:
