месеца, го беше заснел и го беше проверил. Без дори да направи официално запитване, той влезе в интернет и научи, че е регистриран в „Лийз Еър Корпорейшън“ от Филаделфия. От източник на летището — един от операторите от наземния контрол, който всеки месец получаваше сто долара от служебните пари на Милър — беше научил, че самолетът се беше приземил принудително в Луанда. Не знаеха закъде е пътувал, когато това се е случило.
Милър беше пилот, авиатор от армията — но в момента не летеше, защото физическото му състояние не позволяваше и точно затова беше „временно“ прикрепен към ЦРУ и изпратен в Луанда — и знаеше, че принудителното кацане е най-разумното решение, което един пилот може да вземе, когато забележи червена лампичка да свети на контролното табло. Знаеше, че това трябва да се направи, преди да е станало прекалено късно и да се наложи аварийно кацане.
Милър беше започнал да съжалява този самолет, както понякога съжаляваше самия себе си. Самолетът вече беше „приземен“, както „приземен“ беше и самият той, забутан в тази живописна Луанда, Ангола, от обстоятелства, които бяха извън неговия контрол. Знаеше, че и самолетът, като него, би предпочел да бъде във Филаделфия, където беше израснал, където живееха родителите му и където човек можеше да е сигурен, че 999 от хиляда красиви жени не страдат от СПИН, което не можеше да се каже за Луанда, Ангола.
И все пак, неофициално — въпреки че след месец беше докладвал на Ленгли под параграф петнайсети от седмичния си доклад, че самолетът изглежда „заседнал“ в Луанда — той беше научил, че „Лийз Еър“ е малка компания, която купува стари самолети на измъчени цени, че осигуряват „мокри“ и „сухи“ чартърни полети и че „ЛА–9021“ е даден под наем за „сух“ полет на шотландска компания — „Сърф енд сън холидейс“. Просто за да е по-сигурен, той беше помолил бюрото на ЦРУ в Лондон, където познаваше някои хора, да открият, каквото могат, за „Сърф енд сън“. След два дни беше научил, че компанията е малка и ненадеждна и че е видяла доста проблеми, след като е изоставила сто петдесет и трима разгневени ирландци в Рабат, Мароко.
Това като че ли обясняваше всичко. Нямаше нищо подозрително.
И така, всеки път, когато през последните четиринайсет месеца Милър видеше някога гордата птица да седи на летището, той все повече и повече се убеждаваше, че тя никога няма да полети отново. И той беше малко повече от изненадан, когато, щом погледна над ръба на втората чаша мартини, което беше толкова добро, колкото и първото, видя самолета да се движи.
Помисли си, бързо и последователно, като остави чашата си мартини на масата, че: първо, нещо греши и, второ, че ако се движи, самолетът сигурно отива в хангара, където се извършват ремонтите, и, трето, че най-вероятно там ще започнат разглобяването му на части.
Когато отново погледна, видя, че самолетът наистина се движи, и то самостоятелно, без да е дърпан от друго превозно средство.
„Как, по дяволите, са успели да включат двигателите? Не можеш да оставиш самолет да стои на летището четиринайсет месеца, а после просто да натиснеш бутона за включване на двигателите. Очевидно някой е работил по него. Но кога? Кога бях тук за последен път? Миналата сряда? Е, минала е цяла седмица, а това е достатъчно време.“
Самолетът пое към изпълнителния старт. В нейния край се забелязваше „Илюшин“, който беше собственост на „Конго Еър“. Милър знаеше, че има два всекидневни полета между Бразавил, Конго и Луанда. В главата на Милър изникнаха две неприятни мисли.
„Това е предпоставка за въздушна катастрофа. Вероятно пилотът на руския гигант ще каже на пътниците: Дами и господа, говори вашият капитан. Моля, останете седнали на пода и се опитайте да задържите пилетата, козите и другите животни, докато самолетът не престане да се движи. И ви благодаря, че летяхте с «Конго Еър». Надяваме се, че следващия път, когато решите да летите отникъде заникъде, отново ще ползвате нашите услуги.“
После, като видя, че „Боинг 727“ е на изпълнителния старт, му хрумна друга мисъл: „Хей, Чарли, единственият начин да успееш е да изчакаш другият самолет да мине над главата ти и тогава да опиташ. Защото, ако той се приземи малко късо, ще се приземи върху теб.“
„Илюшин“ мина на не повече от петдесет фута над опашката на „Боинга“ и едва тогава докосна земята. Преди още да е стигнал първото отклонение на пистата, „Боингът“ започна пробег за излитане.
„Хей, Чарли, какво ще правиш, ако той не се отстрани от пътя ти? Какво имаме тук, някаква игра между двамата пилоти?“
Задният стабилизатор на „Илюшина“ не се беше отдръпнал напълно от пистата, когато другият самолет мина покрай него и се издигна във въздуха.
„Е, радвам се, че си отново във въздуха, старо момче. Чудя се какъв ли ненормалник е тоя, дето те пилотира?“
Милър взе отново чашата си с мартини, вдигна я към вече почти изчезналия от полезрението „Боинг 727“, после посвети вниманието си на менюто.
Трийсет минути по-късно, след прекрасно приготвено филе от морска пъстърва и две чаши наистина първокласно кафе, той плати сметката с американската си кредитна карта, взе чантата си, в която имаше вестник, списания, книги с меки корици и разни дреболии, купени от магазина на летището, и тръгна към терминала, където беше оставил колата си.
„Онова, което трябва да направя, е да си отида у дома, да се кача на ски пътечката, за да изкарам джина от тялото си, а после да прекарам поне половин час в упражнения йога.“
Но тъй като беше честен човек, знаеше, че онова, което вероятно ще направи, е да си отиде у дома, да съблече хубавите си дрехи и да подремне.
Импулсивно обаче, като мина покрай уличен телефон, той влезе в кабината, пусна монета в отвора и набра номер, който не беше известен на широката общественост.
— Tope — отговориха му още при първото позвъняване.
Да има незаписания никъде номер на контролната кула, беше също резултат на онези сто долара, които месечно изтичаха от джоба му.
— Антонио, моля.
След миг Антонио взе слушалката, за да говори с „брат си“, и очевидно развълнуван, каза:
— Не мога да говоря в момента. Възникна нещо.
— Какво?
— Мислим, че един от самолетите беше отвлечен.
— „Боинг 727“?
— Откъде знаеш?
— Антонио, трябва да отидеш до тоалетната.
— Моля те, не мога.
„Да, можеш, кучи сине. Плащам ти сто долара всеки месец. И знаеш какво очаквам от теб.“
— Имай ми доверие, Антонио. Имаш диария. Ще те чакам в тоалетната.
(ТРИ)
Офисът на посланика
Посолство на САЩ
„Руа Хуари Бумедиен“ 32
Луанда, Ангола
15:40, 23 май 2005
— Благодаря, че ме приехте, господин посланик — каза Милър на посланика на САЩ, след което се обърна към аташето по отбраната, подполковник от Военновъздушните сили. — Благодаря и на вас, сър, че ме приехте толкова бързо.
Посланикът беше афроамериканец от Вашингтон. Милър нямаше специални чувства към него — нито го харесваше, нито обратното, но не го уважаваше особено. Мислеше, че се е издигнал до този пост, който вероятно щеше да е върхът на дипломатическата му кариера, като е пазил носа и ръцете си чисти и е следвал двете основни правила на успеха, важащи за външните отдели на САЩ: Не предизвиквай вълни и
