— Спусни се до две хиляди и петстотин фута и вземи посока нула-едно-пет.
— Курс нула-едно-пет — повтори Макълхъни. — Летим на две хиляди и петстотин фута.
— Много добре, капитане — каза мъжът с „Узито“.
Почти два часа след като бяха тръгнали от Луанда, мъжът с „Узито“ каза:
— Спусни се на хиляда фута и хвани предишния ни курс, капитане.
Макълхъни кимна и каза:
— Готово. Може ли да запитам къде отиваме?
— Ще заредим гориво на летище недалеч от Кисангани — каза мъжът. — Някога известно като Станливил. В Кисангани има радар и искам да минем под него.
— Да, сър.
Макълхъни провери количеството на горивото. Резервоарите бяха малко по-малко от половината пълни.
„Кисангани се намира в североизточната част на Конго, недалеч от границата със Судан. Бихме могли да стигнем и до Хартум и почти навсякъде в Судан, имаме гориво. Судан има репутацията на държава, която не охранява добре границите си и не обича американците. Така че защо не отиваме там? Ако продължаваме да летим на североизток, ще прелетим над Судан. В тази посока следващите държави са Египет, Саудитска Арабия и Израел. А в това пространство американците са навсякъде. Със сигурност ще ни забележат. Като се замисля, дори е чудно, че до крилете ни вече няма един или дори няколко изтребителя. Не можеш просто да откраднеш самолет и да прелетиш хиляда мили, без никой да те открие. Къде, по дяволите, отиваме?“
„Лийз Еър 9021“ летя на височина две хиляди и петстотин фута със скорост четиристотин възла2 в продължение на петнайсет минути, когато вторият пилот избра радиочестота 116.5 и се обади на някого.
Някой му отговори. Тъй като нямаше слушалки на главата, Макълхъни нямаше представа какво беше казано. Но само миг след краткия радиоразговор вторият пилот набра някакви цифри и посочи към екрана.
— Искате да променя посоката? — запита учтиво Макълхъни.
— Точно така — каза мъжът с „Узито“. — Не сме на повече от сто и петдесет мили от мястото, където ще заредим гориво.
След двайсет минути Макълхъни видя, почти точно пред себе си, кафяво петно сред огромната зелена джунгла. Вторият пилот отново говори по радиото, после се обърна към Макълхъни.
— Вятърът е незначителен — каза той. — Ако искаш, можеш направо да се спуснеш.
— Колко е дълга пистата?
— Пет километра и осемстотин метра — каза вторият пилот. — Не се тревожи, това няма да е първият „Боинг“, който ще кацне тук.
Макълхъни спусна самолета над края на пистата. Имаше някакви сгради, но те изглеждаха изоставени. Не се виждаха никакви хора, нито превозни средства, нито какъвто и да било признак на живот.
Той се приземи гладко и намали значително скоростта, а пред него оставаше почти още една трета от пистата.
— Продължи до края на пистата, капитане — каза мъжът с „Узито“.
Макълхъни беше намалил скоростта дотолкова, доколкото можеше, без да предизвика подозрението на втория пилот или на мъжа с „Узито“. Не виждаше никакви признаци на живот, с изключение на наскоро оставени следи от гуми на камион в калта встрани от пистата.
— Приготви се за спиране, капитане, но не изгасяй двигателя, докато не видим съоръженията за презареждане на гориво.
— Да, сър — каза Макълхъни.
— А сега ще имаме нужда от твоя съвет на експерт — каза мъжът с „Узито“. — Ще дойдеш ли с мен, моля?
— Да, сър — каза отново Макълхъни.
Той разкопча колана си, стана от седалката и видя, че другият мъж също е разкопчал колана си, станал е и го чака, за да преминат от пилотската кабина в корпуса на самолета.
— Към задната част, моля, капитане — каза мъжът и направи знак с оръжието.
Макълхъни влезе в отделението за пътниците. Местният пилот стоеше все така завързан на една от седалките. Макълхъни го погледна, когато мина покрай него. Като че ли нещо се беше разляло в скута му.
„Разляло ли? Той се е напикал в гащите.“
Когато стигнаха задната част на отделението за пътниците, мъжът нареди:
— Отвори вратата, капитане.
Макълхъни се подчини. Първото, което забеляза, беше, че топлият тропически въздух като че ли се изля във вътрешността на самолета.
После някой отново го сграбчи за косата и дръпна силно главата му назад. А след това го избутаха от самолета и той падна двайсет фута по-надолу на земята. Удари силно и лошо рамото си и в последния миг от живота си видя как кръвта от прерязаното му гърло се излива върху цимента.
Беше вече мъртъв, когато вторият пилот беше отведен до отворената врата с все още завързани очи. От него се отърваха по същия начин.
После задната врата на самолета отново беше затворена и той беше откаран до другия край на пистата, където се появи цистерна и започна да го зарежда с гориво.
(ДВЕ)
Международно летище „Куатро де Феверейро“
Луанда, Ангола
14:10, 23 май 2005
Съвсем случайно Х. Ричард Милър, трийсет и шест годишен, висок шест фута и два инча, тегло двеста и двайсет паунда, чернокож от Филаделфия, Пенсилвания, не само беше там, когато малко след случилото се му съобщиха за „неразрешено излитане на «Боинг 727», принадлежащ на «Лийз Еър Корпорейшън» от Филаделфия“, но дори видя какво се случи.
Милър, майор от армията, беше част от дипломатическия корпус в Република Ангола. Заемаше длъжността помощник на военния аташе. Той беше всъщност и, разбира се тайно, шефът на ЦРУ в Луанда.
Но с изключение на това, че дипломатическата му мисия му даваше неограничен достъп до летището, нито официалната, нито скритата, му длъжност обясняваше присъствието му на летището в онзи момент, когато самолетът беше отвлечен. Беше отишъл до летището, за да си купи одеколон „Бос“, да изпие чаша мартини и после да обядва в ресторанта на летището, където храната беше наистина добра. Тъй като и това беше част от събирането на информация, щеше да плати обяда си със служебни пари.
Когато влезе в ресторанта, избра маса до един от огромните прозорци. Те предлагаха панорамна гледка на летището — виждаше се всичко, с изключение на сградата, в която се намираше. Остави дигиталния си фотоапарат на масата, за да не му го откраднат или да го забрави, когато си тръгне. Освен това така можеше да го грабне и да направи снимка, без да предизвика подозрение и без, така се надяваше, да привлече вниманието върху себе си.
Келнерът се появи бързо до масата и Милър си поръча мартини. После дълго гледа към летището. Спрян все така недалеч от началото на пистата, ориентирана север-юг, той видя „неговия самолет“, „Боинг 727“, който беше все там не само през последната седмица, но и през последните четиринайсет месеца.
Мислеше за него като за „неговия самолет“, защото, когато го беше забелязал преди четиринайсет
