По заповед на президента

— Против правилата е.

— Не си се променил, нали?

— Ако пия, други хора ще помислят, че и те могат да го направят.

— Не се налага те да знаят. Няма нужда да заставаш на вратата си и да викаш: „Хей, всички, арабите да вървят по дяволите, а аз ще си подремна.“

— Ти също не си се променил, както виждам — каза Нейлър.

— Нямаше да ме харесваш, Алън, ако се бях променил — каза Макнаб.

— Не бих те харесвал, независимо какво ще направиш — каза Нейлър.

— Май искаш да ме видиш да плача — каза Макнаб.

— Не, просто ми хрумна — каза Нейлър.

Макнаб се усмихна.

— Знаеш ли къде ще отидеш, когато получиш звездата? — запита Нейлър.

— Браг. Помощник-командир или нещо подобно в специалния военен център. Ще трябва да запиша всичко, което сме правили по време на тази война, за да можем да го повторим съвсем точно, когато се наложи.

— Мислиш, че ще се наложи отново да го направим?

— Разбира се. Макартър беше прав, когато каза: „Няма заместител на победата.“ Също и онзи, който е казал: „Хората, които не четат история, са обречени да я повторят.“

— Мисля, президентът се тревожеше да не се наложи дълга обсада, последвана от партизанска война — каза Нейлър.

— Фреди Франкс ми каза: че първо би могъл да стигне с танковете си до Багдад за по-малко от четирийсет и осем часа и второ, наистина се тревожи да не се наложи дълга окупация и партизанска война. Имах чувството, че изпитва огромно облекчение, че не се налага той да вземе решението.

— Наистина ли мислиш, че ще ни се наложи да направим това отново?

— Единственият въпрос е кога — каза Макнаб. — Следващата година. След две години. След десет. Но ще бъдем тук отново. Саддам Хюсеин е предан последовател на Сталин. Истински кучи син. Ще трябва да го убием рано или късно. Господ ми е свидетел, че ако успея да го намеря, аз самият ще го убия.

— Надявам се да грешиш — каза Нейлър.

— Кръстът, който толкова тежи на мъжките ми рамене през всичките тези години, сигурно означава, че ми е даден, защото греша — каза Макнаб.

— Исусе Христе, невъзможен си! — каза Нейлър със смях.

— Трудно е да си скромен, когато си велик — каза Макнаб. — Казал го е Франк Лойд Райт.

— Ще се опитам да го запомня — каза Нейлър. — Има ли нещо, което мога да направя за теб, Скоти? Или това е просто посещение?

— Мислех, че никога няма да попиташ — каза Макнаб. — Първо, искам да ти благодаря, че ми изпрати лейтенант Кастило. Което току-що направих. Той почти възстанови уважението ми към „Хъдсън Хай“.

— Дай да го чуя отново?

— Не си чул речта ми? Какво не е наред с „Уест Пойнт“?

— Имам копие от речта на Дони Стари. Онази, която произнася пред дипломиращите се. Онази, която започва така: „Имам своите спомени от четирите години като обучаем в тази институция и нито един от тях не е приятен!“

— А, да. Но генерал Стари никога не е искал да произнесе нещо, което съдържа дори намек за обида към някого. Моята не беше толкова учтива.

— Не мога да си представя, че си бил нещо друго, освен учтив, Скоти. Но не това те питах. „Току-що си чул“, че съм ти изпратил Кастило?

— Отидох при Оз Янг и му казах с най-добрите си маниери: „Благодаря ти, че ми изпрати Кастило. Искам да го задържа.“ И Оз каза: „Не мога да го направя. Отиди и се виж с Алън Нейлър. Той ти изпрати Кастило.“

— Оз каза това, така ли?

— Той ме накара да повярвам, че ти си учител и закрилник на този млад офицер, или нещо като негов втори баща, при това баща, който обича детето си.

— Познавам го още от дванайсетгодишен — каза Нейлър. — На която възраст той остана сирак. И аз го държа под око.

— Той каза само, че се познавате, не каза, че са намесени и лични чувства. Каза, че ако настъпи подходящ момент, би искал да изрази уважението си.

— Той е тук?

— В момента той е мой пилот. Нямам доверие на всекиго, че ще може да се справи с моето пустинно „Бъги“.

— Тук си с твоето пустинно „Бъги“? Закачено под хеликоптер?

— Лейтенант Кастило в момента се грижи то да бъде натоварено на борда на „С–5 Галакси“, който ще ме закара до земята на Чичо Сам по-късно днес.

— Ще вземеш твоето „Бъги“ в Щатите с теб?

— Казах им, че ще отиде в музея в Браг.

— Мили Боже! — каза Нейлър и после, без да помисли, добави: — Искам да го видя.

— Казах му, че има свободно време до 16:00. Сигурен съм, че ще дойде тук да се види с теб. — Макнаб направи пауза. — Искам да го задържа, Алън.

— За какво?

— За да го взема със себе си — каза Макнаб. — Докато пиша за онова, което е извършил тук, ще му дам и обучението, което се полага на членовете на Специалните части.

— Мислех, че човек трябва да е служил пет години, за да може дори да кандидатства за такова обучение.

— Точно така — каза Макнаб. — И още, човек има нужда от три години и не знам колко стотици часове като пилот, преди да може да кандидатства за програмата „Апач“. Оз ми каза и за това.

— Това вероятно ще те ядоса, Скоти, но не ми харесва идеята той да бъде в Специалните части.

— Защото, като всеки друг в армията, и ти не обичаш Специалните части? Защото не играем по правилата? Само Господ знае какво ще направят след това онези луди копелета?

— Не съм казал това — каза Нейлър.

— Но това имаше предвид — каза Макнаб. — Алън, просто ще трябва да свикнеш с идеята, че специалните операции са онова, което армията ще развива все повече. Може ли да кажа нещо, което ще те ядоса?

— Изненадан съм, че въобще първо попита. Давай.

— Ти се държиш като онзи член на кавалерията, който казал на И. Д. Уайт, че прави сериозна грешка, като зарязва кариерата си в кавалерията, когато той зарязал конете си при форт Райли през 1941 и отишъл във форт Нокс да си играе с танкове.

— Възможно е — каза Нейлър, ясно осъзнаващ гнева си.

— И като онзи, който казал същото на Алън Бърдет, Джак Толсън и другите, когато престанали да скачат от самолетите при Бенинг и Браг и отишли в лагера Райкър в ранните петдесет години, за да се учат да летят. Това трябвало, или така се предполагало, да сложи край на техните шансове да получат звезда.

— Добре.

— Уайт получил четири звезди, Бърдет и Толсън — по три. Не сложили край на кариерите си, защото можели да предвидят бъдещето. Не моля това дете да направи онова, което направих аз…

— Какво искаш да кажеш?

— Когато влязох в Специалните части, самият Бил Саймън ми каза, че иска да е сигурен, че разбирам какъв късмет имам и че шансовете ми да получа звезда са точно тук, както и шансовете тялото ми да се озове в рая.

— Разбрах.

— Чарли Кастило е просто създаден за Специалните части — каза Макнаб.

— Защото може да завърже „Бъгито“ ти под хеликоптер?