Кастило устоя на изкушението да махне с ръка за сбогуване, с което да зарадва допълнително другите пътници. В стаята имаше нисък тезгях.
— Оставете куфара си на тезгяха, моля, сър — каза чернокожата.
— Може ли да ви помоля да извикате шефа си?
— Сър, нарушение на федералните закони е да се внасят пресни тестени изделия, месо, плодове и зеленчуци в Съединените щати. Ако имате такива продукти в багажа си и ги декларирате сега, ще бъдат конфискувани. Ако не подпишете декларация и аз бъда принудена да претърся багажа ви…
— Моля ви, извикайте шефа си — каза Кастило.
Чернокожата извади мобилния си телефон от колана си и деветдесет секунди по-късно се появи огромен, униформен и въоръжен чернокож капитан.
— Вероятно тестени изделия — каза чернокожата.
— Сър — каза капитанът, — ще отворите ли, моля, багажа си?
— Куфарът — посочи чернокожата.
— Куфарът — повтори като папагал капитанът.
Кастило набра комбинацията и отвори куфара. Беше почти скрита под хавлиите, но все пак беше там — кутия, дълбока девет инча. Беше завита в бяла хартия и запечатана със сребриста лента, със златист етикет, на който пишеше „Демел“.
— Какво е това, сър? — запита капитанът.
— Торта. От онази, която наричат торта „Сахер“ — каза Кастило. — Шефът ми ме помоли да му донеса една от Виена.
— Шефът ви би трябвало да знае, че това е нарушение — каза капитанът доста нелюбезно. — А вие не е трябвало въобще да я вземате със себе си в самолета. И, второ, трябвало е да я декларирате. Щеше да бъде конфискувана, а стойността й щеше да ви бъде изплатена, а сега…
— Разбирам — каза Кастило.
— Може ли да видя паспорта ви, сър?
Вместо паспорт, Кастило му подаде документите си от Тайните служби. В кожения калъф беше бизнес визитната му картичка, която го идентифицираше като изпълнителен помощник на секретаря от отдел
— Ще му кажа, а той винаги пита, че мерките за сигурност на летището се спазват — каза Кастило.
Капитанът дълго го гледа.
— Чувал съм, че той е много добър човек — каза най-накрая капитанът.
— Какво ти показа? — запита чернокожата.
Капитанът протегна масивната си длан, за да я накара да замълчи.
— Той наистина е добър човек — каза Кастило.
— Аз ще се заема с това — каза капитанът. — Вие можете да си вървите.
Чернокожата се поколеба, но капитанът нетърпеливо й посочи вратата. Когато жените излязоха, капитанът каза:
— Затворете куфара си, сър.
— Благодаря — каза Кастило.
— Чух, че бил сержант във Виетнам — каза капитанът.
— Да, така е — каза Кастило и затвори куфара си.
Капитанът взе чантата и поведе Кастило през задния вход обратно към залата за пристигащи пътници на летището.
— Кажи му, че друг сержант от Виетнам се надява тортата да му хареса — каза капитанът.
— Ще му кажа — каза Кастило и понесе куфарите си към изхода и чакащите таксита.
(ДВЕ)
Хотел „Мейфлауър“
1127 Кънектикът авеню
Вашингтон, окръг Колумбия
16:25, 8 юни 2005
Пиколо, дърпащ една наистина силно украсена количка за багаж, последва Кастило в апартамента му.
— Просто оставете багажа в спалнята, моля — каза Кастило и му подаде бакшиша.
— Казвам ти, Чарли, че трябва да престанем да се срещаме по този начин — в разни хотелски стаи — каза майор Х. Ричард Милър. — Хората ще започнат да говорят.
Чарли се стресна и се огледа. Милър се беше изтегнал в един от фотьойлите. Яката на ризата му беше разтворена, вратовръзката — разхлабена. На масичката до него имаше бутилка „Хайнекен“.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — запита Чарли.
— Един стар приятел ми каза да не се тревожа, защото щял да ме покрие. Оказа се, че не може. Аз съм унижен и освободен от длъжност.
— О, по дяволите! — каза Кастило. — Освободен от длъжност?
— Направиха всичко, освен да изрежат копчетата на униформата ми и да ме избутат през изхода на летището в Луанда, докато оркестърът свири някакъв марш.
— Откъде знаеш, че можеш да ме откриеш тук?
— Генерал Нейлър знаеше къде си или поне знаеше за този апартамент. Каза ми, че ключът ще ме чака на рецепцията и че трябва да се правя на невидим, докато не се случи онова, което трябва да се случи.
— Проклет да бъда! — каза Чарли.
— Хубаво местенце, Чарли. Заплатата сигурно се изчислява по друга таблица, различна от моята.
— Тук е близо до мястото, където работя — каза Чарли. — Шефът иска винаги да съм му под ръка.
— Да — каза Милър, но беше явно, че не вярва, после добави: — Имам мобилен телефон с номера на твоя шеф, но с нареждането да го използвам само ако е необходимо.
— Какво означава това?
Милър сви рамене.
— Генерал Нейлър ми го даде. Предположих, че ако тук се появи някой с кръст, на който иска да ме разпъне, шефът ти би искал да знае.
— Е, да видим какво става — каза Кастило и извади своя мобилен телефон.
— Къде, по дяволите, беше? — запита Милър.
Кастило протегна длан, за да му подскаже, че трябва да почака.
— Сър, тук е вашият личен куриер — поде той. — Нося ви обещаната торта…
— Да, сър, тъкмо влизам в апартамента…
— Да, сър. Тук е. Ако имам двайсет минути да взема душ и да се обръсна, ще дойда веднага…
— Сър, мога да дойда там…
— Да, сър. Ще ви чакам.
Той затвори и се обърна към Милър.
— Смъкни задника си от стола и се опитай да проявиш уважение, защото шефът ми идва насам. А аз имам нужда от душ, преди да е стигнал дотук.
— Искаш да остана? — запита Милър.
— Мисля, че той ще иска да те види — каза Чарли след едва доловимо колебание.
Кастило, гладко избръснат, обул грижливо изгладени панталони и чиста риза, отвори вратата на секретар Хол.
— Добър ден, сър.
— Опитах се да ти се обадя във Виена — каза Хол. — Хрумнаха ми какви ли не възможни сценарии
