— Господин Певснер се надява, че ще отидеш при Мат Хол и ще му кажеш…
— Че нямам нищо общо с отвличането на самолета „Боинг 727“ от Луанда — прекъсна го Певснер.
— … И че ще направим всичко възможно, за да ви помогнем да спрете „Свещения легион на Мохамед“ да нападне Камбаната на свободата — продължи Кенеди, без ни най-малко да се смути от прекъсването.
— И че ще помогнем, с каквото още можем, във войната между съвременния западен свят и света на Исляма — прекъсна го отново Певснер.
— В замяна на което, господин Певснер се надява, че Хол също ще направи, каквото може…
— И че очаквам от него да направи нещо конкретно — отново го прекъсна Певснер.
— … за да го предпази от нежелано внимание — завърши Кенеди.
— Разбра ли, Чарли? „Нежелано внимание“? — запита Певснер, после добави: — Това обяснява и какво се каня да направя и защо го правя, нали?
— Трябва да разберете, че аз само работя за Хол — каза Кастило. — Приемам заповеди, изпълнявам поръчки, това е всичко.
— Не това чух — каза Кенеди.
— Е, значи си чул погрешно.
— Но нали ще говориш със секретаря Хол, Чарли? — запита Певснер.
И отново точно навреме Кастило се спря да не отговори: „Да, сър“.
— Да, ще говоря. Разбира се, че ще го направя.
— Добре, тогава, да се насладим на храната — каза Певснер.
Никой нямаше място за десерт, но пиха още коняк и изпушиха по една пура с кафето. Кастило знаеше, че не бива да пие коняк, но реши, че няма начин да откаже. Когато Кенеди плъзна бутилката коняк по масата към Певснер, който беше изпил бързо първата си чаша, Певснер вдигна ръка.
— Трябва да тръгваме, Хауърд — каза той и се изправи.
Подаде ръка на Кастило, който я пое и тромаво се изправи.
— За мен беше удоволствие, Чарли. Ще очаквам с нетърпение следващата ни среща. Ще държа връзка с теб.
— Нямам представа как Мат… секретар Хол ще реагира на това — каза Кастило.
— Ако не рискуваш, нищо не печелиш. Нима не е вярно? — каза Певснер. — Другата кола ще те откара до хотел „Бристол“. Лека нощ, Чарли.
— Лека нощ, Алекс — каза Кастило.
— Пази си гърба, Чарли — каза Кенеди. — Защото не искаш да опикаеш тапицираната с червен брокат стена, нали?
Той докосна Кастило по рамото, после последва Певснер вън от стаята.
— Исусе Христе! — каза на глас Кастило, когато си отидоха.
Малкият мерцедес го чакаше до тротоара, когато излезе от ресторанта. Колата на Певснер не се виждаше никъде. Почти очакваше да намери Инге на задната седалка. Но тя не беше там.
Отиде в стаята си в „Бристол“ и реши, че първото, от което има нужда, е студен душ и кафе. Силно кафе в големи количества. Обади се на рум-сървиса и поръча кафе, а после застана под душа, като пусна струята толкова студена, колкото можеше да понесе, и се опита да мисли.
Най-накрая стигна до заключението, че е в състояние да вземе всякакви решения, освен важни.
Когато, треперещ, се подсуши и се загърна в хавлиения халат, който беше закачен от вътрешната страна на вратата на банята, взе следните три решения:
Първо, че повече няма да се види с Певснер във Виена. Певснер му беше казал всичко, което възнамеряваше. И вероятно беше отишъл от ресторанта направо на летището, където почти със сигурност го чакаше частен реактивен самолет.
Второ, че няма да се опитва да пише нищо на компютъра и че няма да изпрати съобщение. Че може би ще направи това утре сутринта.
Трето, че ще отиде във Вашингтон възможно най-бързо.
Обади се на портиера и му каза, че трябва възможно най-бързо да стигне до Вашингтон, дори това да означава да поеме по заобиколен маршрут. Портиерът каза, че ще направи каквото може и ще му се обади.
На вратата се почука, докато той още говореше по телефона с портиера. Донесоха кафето му.
Когато келнерът си отиде, Чарли осъзна, че кафето предлага още един проблем: „Кое е по-умно? Да изпия кафето и да видя дали мисленето ми ще се проясни, или просто да си легна и да заспя?“
А после, по-малко от две минути след това, на вратата отново се почука.
„Какво ли е станало? Дали не съм забравил да подпиша сметката?“
Отвори вратата и видя Инге, застанала на прага. Тя се наведе, мина под ръката му и влезе в стаята. Видя, че в ръцете си държи бутилка коняк.
— Здравей, Чарли — каза Инге. — Реших, че може би имаш нужда от компания.
— Ти ли помисли, или Александър Певснер?
Тя се засмя гърлено и се приближи до него.
— Има ли значение? — запита.
И той почувства ръката й върху члена си под хавлиения халат. Миг по-късно тя отново се засмя гърлено.
— А Хауърд се питаше дали репутацията ти е заслужена — каза тя.
„Защо не, по дяволите? Може би така ще избия Патриша Уилсън от главата си.“
IX.
(ЕДНО)
Международно летище Балтимор — Вашингтон
Балтимор, Мериленд
14:40, 8 юни 2005
Ловджийското куче се спусна към куфара на майор Карлос Кастило с доволен лай и повлече господарката си, висока и здрава жена на средна възраст, червенокоса, облечена в прекалено тесни панталони, въоръжена с мобилен телефон и деветмилиметров револвер „Смит & Уесън“.
Другите пътници, които бяха пътували от Мюнхен на борда на „Луфтханза 5255“ и чакаха багажа си, бяха очаровани.
— Извинете, сър — каза жената на Кастило, — какво имате в тази чанта?
— Само лични вещи — каза Кастило. — И няколко подаръка.
— Да не би случайно да имате пресни тестени изделия вътре?
— Мисля, че идеята да извикате шефа си е добра — каза Кастило.
— Първо, бих искала да видя какво има в куфара ви, сър — каза червенокосата.
Извади мобилния си телефон от колана, говори по него и много скоро след това се появи униформена и въоръжена жена-офицер, този път чернокожа и с длани, които изглеждаха прекалено едри за револвера.
— Сър, моля ви, сложете багажа си на тази количка и елате с мен — каза чернокожата.
— Имам още една чанта — каза Кастило. — Какво да правя с нея?
Втората чанта на Кастило се появи на контейнера едва след десет минути. Той я взе и я сложи на количката до куфара.
— Оттук, сър — каза чернокожата жена и посочи врата с табела, на която пишеше:
