веднъж и той я запали отново със златната запалка „Дънхил“, след което любезно я предложи на Кастило.
— Моята още гори, благодаря — каза Кастило.
Накрая Певснер каза:
— Е, няма какво повече да се види. Освен ако не останем тук до изгрева на слънцето. Да тръгваме ли?
— Чудесно — каза Кастило.
Певснер тръгна към големия „Мерцедес“. Светлината беше достатъчна, за да може Кастило да види как единият източноевропеец побърза да отвори задната врата. Певснер направи знак на Кастило да влезе преди него. Като влезе, той видя, че Хауърд Кенеди се е настанил на предната седалка.
„Предполагам, че Инге не пътува с шефа.“
Кенеди се обърна и му подаде ръка над облегалката.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, Кастило. В определени кръгове имате страхотна репутация.
Кастило прие ръкостискането, но не каза нищо.
— Съжалявам за станалото в тоалетната — продължи Кенеди. — Но господин Певснер, по очевидни причини, не обича разговорите му да се записват.
Кастило кимна. През прозореца видя източноевропеецът първо да премества чашките от коняка, след това — бутилката и накрая — кутията за пури, в багажника на мерцедеса, след което сгъна масичката и също я постави в него. След това седна зад кормилото и потеглиха.
Последваха другия, по-малкия мерцедес надолу по „Кобенцгасе“ към Виена, където се вляха в ранното вечерно движение към центъра на града. Завиха и накрая се озоваха на „Картнерщрасе“.
— Знаете ли заведението „Хусаря“, майор Кастило?
— Да.
— Как предпочитате да ви наричам? Карлос? Или Чарли? Или може би Карл?
— Приятелите ми обикновено ме наричат Чарли.
— Така си помисли и Хауърд — каза Певснер. — Ти наистина си удивителен, Хауърд.
— Благодаря — засмя се приглушено Хауърд.
Певснер докосна Кастило по ръката.
— В такъв случай, тъй като искрено се надявам да станем приятели, мога ли да ви наричам Чарли?
— Разбира се.
— Моето кръщелно име е Александър — каза Певснер. — Хауърд ме нарича Алекс. На вас ще ви бъде ли удобно да ме наричате Алекс, Чарли?
В последната част от секундата Кастило се спря да не каже: „Да, сър“.
— Да, ще ми бъде удобно. Благодаря.
„Това е лъжа. Никак няма да се чувствам удобно да те наричам Алекс. Въобще не се чувствам удобно и точка. Не мога да си спомня кога за последен път съм се чувствал толкова безпомощен, толкова оставен на милостта на ситуация, която не разбирам и над която нямам абсолютно никакъв контрол.“
— А ще ви бъде ли приятно да вечеряме в „Хусаря“? Ако имате друго…?
— Не, „Хусаря“ е достатъчно добър за мен — каза Кастило в мига, в който мерцедесът спря пред входа на ресторанта.
„А какво ли щеше да стане, ако бях казал: «Като се замисля, знам едно много приятно местенце на „Гампендорфщрасе“?»“
Портиерът на ресторанта им отвори вратата. Кенеди и Певснер слязоха, Кастило се плъзна по седалката и се присъедини към тях на тротоара.
Главният келнер стоеше вътре до входа, поздрави ги възторжено и ги поведе надолу по стълбите към главната зала, която прекосиха, за да влязат в по-малката, частна трапезария. На маса, която събираше осем човека, бяха поставени три прибора.
„Предполагам, че Инге също така и не вечеря с шефа.“
Донесоха чаши и келнерът наля бяла течност в тях. Певснер каза на немски:
— Тъй като си бил тук и преди, Карл, знаеш за сливовата ракия. Управителите на ресторанта знаят, че колкото повече сливова ракия успеят да налеят в чашите, толкова по-малка е вероятността клиентите да се оплачат от обслужването или от размера на порциите, от качеството и, което е по-важно, от размера на сметката.
Кастило знаеше за сливовата ракия — най-добрата се доставяше от Молдова — и подозираше, че думите на Певснер отговарят на истината. Засмя се.
— Хер Берщайн — каза главният келнер, — това, което казвате за нас, е ужасно!
Кастило се присъедини към хер Берщайн.
— Но е истина. А истината е важна, нали, Карл?
— Много важна — каза Кастило и вдигна чашата си, наклони я към келнера и каза: —
Певснер се засмя.
— Карл, едно от блюдата, които тук приготвят наистина прилично, е
— Да, звучи чудесно — каза Кастило.
— За всички ни — поръча Певснер. — И като съзнавам, че поемам огромен риск, ще те оставя ти да поръчаш червеното вино.
—
След като той излезе, Кенеди отиде до вратата и се увери, че е затворена.
— Хауърд — каза Певснер, — Чарли е любопитен как си научил, че той не е непрекъснато Карл Вилхелм фон унд зу Госингер.
Кенеди се засмя, отпи от ракията си, наля още малко в чашата на Кастило и на Певснер и каза:
— Знам, че не бива да пия това, но ми харесва.
Певснер и Чарли се засмяха. Кенеди погледна Кастило.
— Е, когато излезе репортажът във вестника и господин Певснер реши, че трябва да поговорим с теб, изпратихме наши хора във Фулда…
„За да сложат на челото ми точка като онази, носена от индийките?“
— … И когато те ни докладваха, че Госингер е във Вашингтон, господин Певснер ме помоли лично да се заема с въпроса. Прекарвах доста време във Вашингтон, докато работех за Бюрото.
„Това означава ли, че ти лично щеше да ме застреляш?“
— Както и да е, не беше трудно да открия, че Госингер дели апартамент 404 в хотел „Мейфлауър“ с човек на име Карлос Кастило. Известно време мислехме, че Кастило е момчето-играчка на Госингер, красив кубинец или тексасец от мексикански произход, което също така обясняваше защо Госингер не е женен. А и той можеше да ни е от полза…
Отпи глътка вода, после продължи:
— … А после открихме, че Госингер и Кастило са един и същи човек. И започнахме да задаваме въпроси относно сеньор Кастило. Първото, което помислих в онзи момент, беше, че работиш за Агенцията, но после открих първо, че си офицер от армията, завършил „Уест Пойнт“, зелена барета и пилот, а после, че си специален помощник на Мат Хол. И в този момент господин Певснер реши, че трябва да поговори с теб…
„Разговор, вместо направо да ме застреляте?“
— … И така, ние се обадихме на хер Гьорнер и му казахме, че господин Певснер би искал да даде интервю на хер Госингер тук, във Виена.
— Първоначалната ми цел, Чарли — каза Певснер, — беше и все още е да пазя гърба си от американското правителство. И, разбира се, да пазя името ми да не излиза във вестниците. Нямам нищо общо с кражбата на онзи стар самолет в Ангола. Откъде ти хрумна това все пак?
— Нямаш нищо общо с кражбата на онзи „Боинг 727“?
— Абсолютно нищо. Имам достатъчно самолети. Само миналата седмица купих още един — почти нов
