момче, ще ми дадат Инге за награда? Или просто се опитва да води учтив разговор?“
— Познавате ли Прага, хер Госингер? — запита го Инге, когато колата потегли.
— Да — отговори учтиво Кастило.
(СЕДЕМ)
Другата кола също беше черен „Мерцедес“, също нов, но по-голям, като този на Ото Гьорнер, 600, с двигател V–12. Стъклата му също бяха тъмни и също беше с табела с пражки номер. Беше паркиран странично и заемаше мястото на три автомобила, на равната чакълеста алея пред Кобенцъл, която беше оградена със стоманена, висока до кръста стена, която трябваше да предпази хората от падане надолу по хълма. Нямаше други автомобили, макар да имаше място за поне още седем или осем.
Висок и тъмнокож мъж, добре облечен, се беше облегнал на металните предпазни перила и пушеше дълга кафява пура. Друг едър и мускулест източноевропеец се беше подпрял на предната броня на „Мерцедеса“. До него имаше малка сгъваема масичка, подобна на маса за игра на карти, но по-малка. На нея имаше бутилка коняк, две чашки и малка дървена кутия. Високият мъж, който изглеждаше към края на трийсетте, се обърна и хвърли поглед към малкия „Мерцедес“. Американецът слезе от него и Кастило го последва. Американецът се върна в колата.
— Хер Госингер? — запита високият мъж на немски.
Кастило отиде при него и му подаде ръка.
— Аз съм Госингер — каза той. — А вие сте хер Певснер?
— Защо не? Какво значение има името? — каза Певснер с топла усмивка.
Певснер говореше свободно немски с берлински акцент. Следващото, което Кастило забеляза, бяха очите му. Бяха големи, сини и необикновено ярки.
„Питам се дали не взема нещо.“
Ръкостискането на Певснер беше твърдо, без да бъде агресивно. Кастило забеляза, че зъбите му са не само здрави, но и изключително чисти. Невинаги беше така при руснаците.
„Е, предполагам, че когато прави цяло състояние от търговия с оръжия, човек може да си позволи добър зъболекар.“
— Кажете ми, хер Госингер — запита Певснер, — пушите ли случайно пури?
— Да.
Певснер взе дървената кутия, която всъщност беше кутия за пури с овлажнител, и я подаде на Кастило.
— Опитайте една от тези. Те са от добрите „Апмен“ — каза той.
— Моля? — запита Кастило и взе една.
— От завода на Канарските острови — каза Певснер. — Не мисля, че съществува някакво съмнение, че са много по-добри от „Кастро“, които се произвеждат в Куба в завода, които са отнели от „Апмен“ в името на народа.
— Чух за това — каза Кастило. — Благодаря ви.
„Изглежда, един търговец на оръжие може да си позволи наистина хубави цигари. И голям черен мерцедес.“
Певснер му подаде сребърна ножичка и Кастило подряза пурата си. След това Певснер му подаде запалка „Дънхил“ и Кастило внимателно запали пурата си, вдъхна два пъти дълбоко и каза:
— Много са добри, наистина. Благодаря, хер Певснер.
— За мен е удоволствие, хер Госингер — каза Певснер. — Сега, друг въпрос. Обичате ли френски коняк?
— Да.
Певснер взе бутилката и напълни три четвърти в една от чашките, а в другата добави повече за себе си.
„Чашките не са малки, в онази има доста алкохол.“
Кастило взе чашката си и започна да затопля дъното й в ръката си.
— Сега вече имаме всичко, за да наблюдаваме как мракът пада над Виена — каза Певснер. — Но както е известно на авиаторите, мракът не пада, той изгрява. Не е ли така?
— Така съм чувал и аз — каза Кастило.
— Кажете ми какво мислите за коняка? — запита Певснер.
Кастило вдигна показалец, за да покаже, че има нужда от малко време, после в продължение на около двайсет секунди разклаща коняка в чашката си. Сетне отпи.
— Много е добър — каза той.
„Търговците на оръжие пият първокачествен коняк. Кой казва, че не си струва да се извършват престъпления?“
— Доволен съм — каза Певснер и му се усмихна. — Вие изглеждате приятен човек — продължи Певснер. — Наистина съм доволен, че не е необходимо да ви украсявам със знака, който индийките носят за красота.
— Извинете ме?
С внезапно и рязко движение — толкова бързо, че Кастило нямаше време да извърне глава — Певснер докосна Кастило в центъра на челото с показалеца си.
„За какво, по дяволите, е всичко това? Знакът, който индийките носят за красота? Исусе Христе! Той говори за дупка от куршум в центъра на челото ми!“
Певснер взе чашката си с коняк и я занесе до предпазната ограда. Остави много внимателно чашката върху нея, запали нова пура и се облегна на оградата, като отпусна тежестта на тялото си върху дланите. След миг хвърли поглед през рамо, после махна с лявата си ръка — знак за Кастило да се присъедини към него. Кастило се подчини. Певснер посочи към Виена.
— Ето я — каза той. — Лежи пред нас. Както е лежала и пред император Франц Йозеф, а преди него и пред Наполеон. И сме тук тъкмо навреме. След малко ще започнем да виждаме мрака, който, както знаете, ще
— Предполагам, че ще го видим — каза Чарли.
— Да, а ние пием приличен коняк и пушим наистина добри, според мен, пури и когато мракът престане да се издига от земята, ще видим море от светлини под себе си. Надявам се, че ще бъдете мой гост за вечеря.
— Много мило от ваша страна — каза Кастило.
„Два последователни безсъдържателни отговора. Браво, Чарли! Очаровай този човек с бързия си ум и остроумието си.“
— При тези обстоятелства няма ли да е по-добре да сме честни един с друг? Защото това може да бъде началото на — както и се надявам, че ще бъде — дълго и полезно за двама ни познанство.
„Какво е намислил? Дали не се кани да ми плати, за да не споменавам името му в печата?“
— Ще бъде чудесно, хер Певснер — каза Кастило.
— Искрено се надявам, че говорите, каквото мислите, майор Кастило — каза Певснер на английски.
„Исусе Христе!“
— Моля ви, не се дръжте така, все едно нямате представа какво искам да кажа — каза Певснер.
— Как, по дяволите, открихте? — запита Кастило след дълга пауза.
— Всъщност няма значение, нали? Но мога да разбера любопитството ви. — Певснер наклони глава към по-малкия мерцедес. — Преди да започне работа за мен, Хауърд работи в продължение на двайсет години за ФБР.
— Това първото име ли е или фамилията?
— Хауърд Кенеди — каза Певснер. — През годините нашите отношения се промениха и от чисто делови станаха приятелски. Наричам го на първото му име.
На мрака му беше необходимо изненадващо кратко време да се издигне над земята. И Виена се превърна в море от светлини.
Певснер не каза нищо повече. Отпиваше от коняка си и вдишваше с наслада от пурата си. Тя загасна
