— Ще държим връзка — каза Хол и прекъсна връзката.
(ШЕСТ)
Хотел „Сахер Вейн“
„Филхармоникщрасе“ 4
Виена, Австрия
16:50, 8 юни 2005
Нямаше познати лица във фоайето на хотел „Бристол“, нито на тротоара отвън, нито по двете улици, по които трябваше да отиде до бара на хотел „Сахер“.
Нямаше никой и в бара, когато той влезе. Барманът си го спомни.
—
—
Беше изпил половината бира, когато влезе двойката американци, които беше видял и предишната вечер. Мъжът очевидно също си го спомни. Кимна му и го дари с кратка усмивка, когато мина покрай него, за да седне на същото място, където седеше и предната вечер.
Кастило тъкмо беше направил знак на бармана да му даде още една чешка бира „Дзбан“, когато влязоха двама мъже. Не си спомняше да ги е виждал преди. Бяха около четирийсетте, а кройката на костюмите им подсказваше, че са от някоя от източните страни. Чехословакия или Унгария. Или може би Полша.
Това предизвика интереса му.
Но нито един от двамата не обърна никакво внимание на Кастило. Единият извади куп документи от оръфаното куфарче, което носеше, и започна внимателно да ги изучава. Двамата говореха много тихо, почти шепнешком, като че ли се страхуваха, че някой може да подслуша разговора им.
Когато изпи много бавно и втората бутилка бира, Кастило направи знак да му донесат трета и отиде до тоалетната.
Тъкмо беше започнал да се облекчава, когато чу вратата да се отваря рязко, и се обърна, като осъзнаваше, че сърцето му е започнало да бие по-бързо.
Беше американецът от бара. Той му се усмихна.
— Бирата въобще не може да се задържи в мен — каза той.
Кастило кимна и се обърна отново към писоара, малко смутен от реакцията на сърцето си.
И тогава…
Някой свали сакото му надолу, с което успешно обездвижи ръцете му.
— Внимателно — каза американецът, — защото не искаш да опикаеш цялата стена, която е тапицирана с червен брокат, нали?
Американецът го потупа по цялата дължина на тялото му и намери и двата ножа. Взе сгъваемия нож и го отвори с бързо движение на китката.
— Хубав е — каза той. — Предполагам, че всеки журналист има нужда от нещо подобно, за да си подостря моливите, нали така?
После затвори ножа и го остави обратно в джоба на ризата на Кастило.
— Всъщност аз търсех подслушвателно устройство — каза американецът, после премина на руски и каза: — Оправи сакото на господин Госингер, Сергей.
Онзи, който беше зад него, намести отново сакото на раменете му. Кастило имаше известни затруднения с насочването на струята урина към писоара, но се справи успешно, като се имаха предвид обстоятелствата. Американецът отиде до съседния писоар и свали ципа си. Погледна Кастило.
— Бирата наистина ме кара да пикая често — каза той.
Кастило не каза нищо. Когато най-после изпразни пикочния си мехур, вдигна ципа на панталона си и се запита какво ли да направи след това. Забеляза, че стената на мъжката тоалетна наистина е тапицирана с червен брокат.
„Ако искаха да ме наранят или убият, със сигурност имаха възможност да го направят. Какво ли ще стане оттук нататък?“
Американецът свърши своята работа и въздъхна от облекчение. Кастило го чу да дърпа ципа си. После американецът отиде до мивката и започна да мие ръцете си. Каза му през рамо:
— Когато свършиш, господин Госингер, господин Певснер се надява да се присъединиш към него в Кобенцъл.
— Мога ли да се обърна? — запита Кастило.
— Разбира се.
Кастило се обърна. Един от източноевропейците — по-едрият — стоеше на три крачки от него с ръце, кръстосани пред слабините. Американецът все още миеше ръцете си. По-скоро за да има какво да прави, отколкото от гледна точка на хигиената, Кастило направи двете крачки, които го деляха от редицата мивки, и започна да мие ръцете си. А американецът вече грижливо ги подсушаваше.
— Е? — запита той.
— Е, какво?
— Ще се присъединиш ли към господин Певснер?
— Имам ли избор?
— Разбира се, че имаш.
— Защо точно Кобенцъл?
— Ти знаеш за него?
Кастило кимна. Той беше разположен на върха на хълма в началото на, както смяташе Кастило, горите край Виена. Улицата, която водеше до него — спомняше си дори името й: „Кобенцгасе“ — беше обточена със заведения, където продаваха неотлежало вино, което, както Кастило помнеше, причиняваше забележителен махмурлук.
— Господин Певснер обича да гледа как слънцето залязва над Виена по това време на годината — каза американецът. — Помисли, че гледката може да се хареса и на теб.
— Ще отида — каза Кастило.
— Господин Певснер ще бъде изключително доволен — каза американецът.
„Този тук ме мисли за задник и иска да го знам. За нещастие, прав е. Хванаха ме точно както биха хванали някой идиот.“
Кастило подсуши ръцете си.
— Колата е отвън — каза американецът. — Аз се погрижих за сметката ти.
— Благодаря — каза Кастило, а наум добави: „Каза задникът учтиво.“
Колата, спряна до тротоара, беше нов „Мерцедес 220“, със силно затъмнени стъкла и табела с чешки номер. Другият източноевропеец стоеше до колата и държеше задната врата отворена. По-едрият източноевропеец седна на предната седалка, американецът направи знак на Кастило да се настани на задната.
— Ще бъде доста тясно тук, страхувам се. Кажи „здравей“ на Ингрид.
Жената, която Кастило смяташе за съпруга на американеца, вече беше в колата. Усмихна му се.
—
—
Сега успя да забележи, че жената е изключително привлекателна с пищна и красива червена коса.
„Много по-красива е, отколкото си я спомням. Просто не съм й обърнал достатъчно внимание преди. Дали ужасът не е убил сексуалното ми желание, или пък тази част от мозъка ми е абсолютно запълнена с неприличните образи на Патриша Уилсън?“
Американецът също седна на задната седалка и наистина стана малко тясно — той усещаше бедрото на Инге до своето — но вратата успя да се затвори.
— Инге работи в пражкия ни офис — каза американецът. — Освен всичко друго, което прави, тя ни осигурява колите, които използваме. Изпраща ни ги от Прага.
„Какво, по дяволите, прави той? Казва ми, че Инге е на мое разположение? Или дори, че ако съм добро
