Грашър, едър и почти напълно плешив четирийсетгодишен мъж, изпълни рамката.
— Знаех си, че нещо лошо ще се случи днес — каза той. — Домъкни задника си тук, Дик.
— Добро утро, сър.
Когато Милър се изравни с полковник Грашър, той го прегърна през раменете.
— Надявах се канибалите да те изядат — каза той. — Какво те води обратно тук?
— Освободиха ме от длъжност, сър.
Грашър срещна погледа му.
„Милър е уплашен, унижен или и двете. Какво, по дяволите, става?“
— Исусе Христе! — каза Грашър. После посочи и каза: — Кафе, стол.
— Благодаря, сър.
— Половин чашка с половин лъжичка захар — нареди Грашър. — Много ти благодаря.
Милър наля кафето, подаде едната чашка на полковник Грашър, после седна.
— Някакъв задник от Държавния департамент е открил, че изпращаш информация и по обратния канал?
— Не, сър. Мисля, че това ми се размина — каза Милър.
— Тогава, какво не ти се е разминало?
— Няма специални обвинения, сър — каза Милър. — Попитах военния аташе, а той каза, че ще ме информират по-късно.
„Това наистина не ми харесва.“
— От каква длъжност те освободиха? От длъжността помощник-военен аташе или от агенцията?
— И от двете, сър. И анулираха правото ми да получавам секретна информация. Той каза, че му е било наредено да постъпи така с мен от посланика, който очевидно също така му казал да ме отпрати колкото е възможно по-бързо от страната. Което и направиха. Излетях от летището с полет на „Саут Африкън Еъруейз“ три часа, след като подполковник Портър дойде в апартамента ми, за да ми съобщи, че съм освободен.
— С турбовитлов самолет?
Милър кимна.
— Да, сър. Това беше първият самолет, който излетя. От Луанда за Киншаса, откъдето взех полет на „Еър Франс“ до Брюксел, след това до Лондон, а после — до Орландо с полет на „Върджин Еърлайнс 747“. Самолетът беше пълен с туристи, отправили се към света на Дисни. В Орландо наех кола и шофирах дотук, намерих стая в мотел, взех душ и се обръснах, облякох си униформата и дойдох тук.
„Опитва се да бъде остроумен. Но по-скоро за да увери себе си, че е твърд и решителен, че не се страхува, отколкото за да забавлява мен. Но, Исусе! Те наистина са го измъкнали веднага оттам! И без никакви обяснения, каквито обикновено трябва да се дадат, когато освобождаваш американец от служба в друга страна. А може би това е просто друга рутинна процедура на онези от ЦРУ. Какво, по дяволите, е направил Милър?“
Полковник Грашър вдигна ръка с дланта навън, което беше сигнал за Милър да не казва нищо повече в момента. После вдигна слушалката на един от телефоните на бюрото си.
— Омар, имаме ли нещо относно майор Милър?
Изслуша отговора, после каза:
— Ако постъпи нещо, изпратете ми го веднага.
Остави слушалката на мястото й.
— Прояви въображение, Милър — каза той. — Измисли някаква причина, поради която си направил недоволни някои хора в ЦРУ, Държавния департамент и разузнаването към Отдела по отбраната.
— Сър, значи не ме съветвате да си наема законен защитник? И онова, което ще ви кажа, няма да се появи под формата на обвинение?
„Нямаше да каже това, ако не мислеше, че наистина и дълбоко е загазил.“
— Исусе, толкова ли е зле, а? О’кей. Това, което ще ми кажеш, ще бъде забравено в същия миг.
— Когато онзи самолет… чухте нали, „Боинг 727“?
Грашър кимна.
— … изчезна, изпратих кратко съобщение, в което предположих, че руски търговец на оръжие на име Александър Певснер може би има нещо общо с това…
— Видях го. Шефът ми го показа — каза Грашър. — Видях съобщението, а преди него и онова по обратния канал.
— Сър, очаквах да получа искане за още информация, така че, когато ми остана време, написах и по- обширен доклад — от шест страници. Но искане за допълнителна информация така и не дойде.
— И?
— Така че, предполагам, трябваше да унищожа файла. Но не го направих.
„Предполагал си? Господи, много добре знаеш, че е трябвало да унищожиш файла.“
— И защо не го направи?
— Сър, мислех, че съм прав и че ще ми поискат информацията по-късно. Искането обаче така и не дойде.
„И са открили файла, който би трябвало да е унищожен, в компютъра ти? За това ли е всичко?“
— И някой е открил, че файлът не е бил унищожен?
„Това, което ще последва, е важно. Той се опитва да измисли най-добрия начин да го каже.“
— Сър, дадох файла на майор Кастило.
„Исусе Христе! Вероятно има предвид не «дадох», а «изпратих». За Кастило последно чух, че подава ордьоври във Вашингтон.“
— Чарли Кастило?
— Да, сър.
— Искаш да кажеш, че си му го изпратил?
— Той беше в Луанда, сър. Под прикритие. Като немски журналист.
„Знаех си, че Кастило сигурно прави и нещо друго, освен да подава ордьоври“.
— Той ли дойде при теб?
— Не, сър. Пътувал е в същия самолет, в който е пътувала и мисис Уилсън…
— Която е?
— Сър, мисис Патриша Д. Уилсън е регионалният директор на компанията за Югозападна Африка. Моят директен шеф в ЦРУ.
— Добре.
— Сър, тя надушила нещо нередно по отношение на Кастило — че той не е този, за когото се представя, а именно Карл Госингер или нещо подобно — и ми каза да го проверя. И аз го направих. Отидох в хотела и открих, че става въпрос за Чарли… майор Кастило.
— И си дал файла на майор Кастило?
— Да, сър.
— Защото си вярвал, че имаш ценна информация, на която никой не обръща внимание, и че трябва да я предадеш в подходящи ръце, дори това да означава да нарушиш законите за сигурност?
„Благородна мисъл, но нещо, което не бива да се прави. Мили Боже, Милър, ти си възпитаник на «Уест Пойнт» и би трябвало да преценяваш нещата по-добре.“
— Да, сър, това също — каза Милър.
„Какво, по дяволите, трябва да означава «това също»?“
— „Това също“, Милър?
— Сър, майор Кастило ми каза, че всъщност е изпратен от „човек, който през част от годината живее в имение в стил «Отнесени от вихъра» на Хилтън Хед Айлънд…“
„Двеста и шест човека живеят в имения на Хилтън Хед!“
— И ти си подразбрал, че има предвид президента?
— Да, сър — каза Милър. — И, сър, той ми заповяда да не разкривам това.
— И каза ли ти майор Кастило какво прави той за президента в Ангола?
— Да, сър. Каза, че е изпратен, за да разследва как стоят нещата с изчезналия самолет.
„Исусе Христе, това не може да е истина. Всяка разузнавателна агенция под слънцето търси този самолет, а Милър ми казва, че президентът е изпратил лично майора да го намери? Толкова е нереално, че
