По заповед на президента

бъде освободен и заменен.

— Мислите, че той не отговаря на изискванията?

— Да, сър. Съжалявам, че трябва да го кажа. Господин директор, аз не съм имала възможността да подпиша назначението на Милър. Ако ме бяха попитали, нямаше да се съглася с това назначение.

— И защо не?

— Да кажем, господин директор, че разбирам проблема, който имаме с разминаването броя на служителите и броя на свободните места. За това място просто не можеше да се намери квалифициран човек. Просто няма достатъчно офицери афроамериканци. А още по-малко са тези, които говорят португалски. И ние, агенцията, изпитвахме отчаяна нужда от човек за това място. Беше свободно от месеци. Трябваше да се търси много надалеч и надълбоко, ако може така да се каже, това и направихме и открихме Милър, който обаче просто не беше достатъчно квалифициран за естеството на работата.

— Интересно — каза Пауъл.

— Доста отдавна трябваше да помоля той да бъде освободен…

— И защо не го направихте?

— Защото постът в Луанда не е един от най-важните. Докато не изчезна този самолет, сър, нищо не се беше случило там в продължение на година, дори осемнайсет месеца. И като знаех за проблема с намирането на хора, реших, че ще оставя нещата така и ще се надявам на най-доброто. Сега разбирам колко погрешно съм преценила.

Пауъл изсумтя.

— Означава ли нещо за вас името Чарлз Кастило, мисис Уилсън?

Тя се замисли, преди да отговори.

— Не, господин директор. Не мога да кажа, че познавам такъв човек. Може ли да запитам кой е той?

— В момента аз самият не знам много за него — призна Пауъл. Направи кратка пауза, после продължи: — Казахте, че се каните да дойдете тук и да помолите за освобождението на Милър. Защо сега?

— Е, бях истински ядосана, или по-скоро, разочарована, или и двете, че най-добрата теория, с която Милър излезе, беше абсурдната идея за руски търговец на оръжие и…

Той изчака петнайсет секунди и когато тя не продължи, запита:

— И?

— Не ми се иска да навлизам в този въпрос, господин директор.

— Ще се наложи.

— Милър… нали знаете, той е от армията, всъщност не е един от нас?

Пауъл кимна.

— Може би пие прекалено много, сър.

— О?

— Вечеряхме, сър — каза тя, като скромно избягваше погледа му. — И след две мартинита и бутилка вино Милър ми даде ясно да разбера, че ще… Да кажем, че искаше отношенията ни да преминат от служебно на лично равнище.

— Направил ви е неприлично предложение? — запита Пауъл.

— Да, господин директор — каза Патриша Уилсън. — Сър, аз съм напълно способна да се справя с подобна ситуация. Но това е показателно за неговото поведение…

— Разбирам ви правилно, мисис Уилсън — каза Пауъл.

— Не можем да си позволим да имаме хора, които губят контрол, сър.

— Не, не можем. А сте права, че този Милър понякога губи контрол.

— Сър?

— Очевидно, като е очаквал изискването от ваша страна на по-нататъшна информация, Милър е подготвил обобщение от шест страници.

— Наистина ли?

— А после, като му е станало ясно, че няма да поискате по-нататъшна информация, вместо да унищожи файла, той го е дал на мистър Чарлз Кастило, който работи за секретаря на отдел Вътрешна сигурност.

— Но това е нарушение…

— Да — съгласи се Пауъл.

— Да, така е! — Патриша Уилсън с право беше възмутена. — Господин директор, такова поведение просто не може да бъде толерирано!

— И няма да бъде — каза Пауъл. — Няма нужда вие да молите за освобождаването на Милър, мисис Уилсън. Аз вече го освободих.

Тя срещна погледа му.

— И какво ще стане с него? — запита тя.

— Ще се върне в армията, разбира се. Те ще трябва да решат какво да правят с него.

— Разбирам — каза тя.

— Отначало исках да му бъде наложено дисциплинарно наказание, но като размислих, реших, че забраната да получава секретна информация е достатъчна и че армията ще реши какво да прави по- нататък.

— Вероятно не бива да казвам това, господин директор, но винаги се чувствам зле, когато се налага нещо такова.

— Аз също — каза Пауъл.

Той си помисли: „Особено когато ще се наложи да обясня причините за тази дяволска каша на президента.“

(ЧЕТИРИ)

Отдел „Специални дейности“ J–5

Централното командване на САЩ

Въздушна база „Макдил“

Тампа, Флорида

11:10, 8 юни 2005

Сержант Омар Перес от Специалните части на американската армия, подофицерът, който отговаряше за тази секция на отдел „Специални дейности“, погледна офицера, който стоеше пред бюрото му, и стана в знак на уважение. Перес, който мразеше сегашната си длъжност, защото мразеше да седи зад бюро, философски беше решил, че тази работа е мръсна, но трябва да се върши и че той е избран от съдбата за това. Той обикновено не ставаше, когато влизаше посетител, но този път го направи, защото този човек очевидно не беше някой захаросан задник.

Този имаше две „Сребърни звезди“, три „Бронзови звезди“ и две „Пурпурни сърца“, както и отличителни знаци на майстор-парашутист и старши пилот. И, разбира се, държеше зелена барета в ръце.

— Добро утро, сър — каза Перес. — С какво мога да ви помогна, сър?

— О, сержант — каза майор Х. Ричард Милър и се усмихна, — не знам какво можете да направите вие, но е по-добре да се видя с някой офицер, поне полковник. Има ли такъв тук? Моето име е Милър.

— Предполагам, че майорът не иска да обсъди с мен това, което би искал да обсъди с някой по-старши офицер?

— Майорът наистина не иска да направи това — каза Милър. — Кой е най-старшият тук?

— Полковник Питър Дж. Грашър, сър.

— А сержантът има ли някаква представа в какво настроение е в момента полковник Грашър?

— Бих казал, сър, че полковникът е в обичайното за него очарователно настроение.

— Страхувах се от това — каза Милър. — Както и да е…

— Ще видя дали ще мога да намеря полковник Грашър, сър — каза Перес.

Перес излезе и затвори вратата. След двайсет секунди тя отново се отвори. Полковник Питър Дж.