По заповед на президента

Усещаше тежестта на ловджийския нож, но не мислеше, че той го кара да върви по смешен или странен начин. Другият нож му създаваше повече проблеми — трябваше да помни, че не бива да се навежда.

Зави наляво и пое по „Филхармоникщрасе“ и мина покрай хотел „Сахер“ на ъгъла, преди да се обърне, да се върне и да влезе в бара.

В бара имаше шестима души — четирима мъже и две жени. Нито един от тях не изглеждаше като човек, който би могъл да е свързан с голям руски търговец на оръжие като Александър Певснер.

Кастило седна пред бара и след като разгледа редицата бирени бутилки под огледалото зад бара, си поръча чешка бира. Подадоха му я заедно с купичка фъстъци и чиния пържени картофи, което той смяташе за приятен обичай, докато не стана време барманът да му представи сметката. Кастило я завъртя в ръцете си и я огледа от всички страни, защото му беше трудно да приеме, че бирата струва единайсет американски долара.

Кастило разглеждаше, колкото можеше по-дискретно, другите посетители на бара в огледалото. И държеше ушите си отворени. Двойката в края на бара говореше на английски с американски акцент, което му позволи да посвети вниманието си на останалите.

Всички останали говореха на немски с виенски акцент. Втората двойка бяха вероятно съпрузи, защото носеха брачни халки, а и той чу жената да казва: „Никога не си харесвал майка ми.“

Останалите двама мъже бяха сами и освен че поръчваха питиета, не казваха нищо. И никой не показа интерес към него, освен бегъл поглед при влизането му в бара.

Той изпи три чешки бири във времето между пет и петнайсет и шест, когато реши, че ако Александър Певснер ще изпрати някого да се срещне с него — защото изглеждаше крайно невероятно той да дойде сам, — то няма да бъде тази вечер.

Плати сметката с кредитната си карта „Американ Експрес“, на която беше изписано не само неговото име, но и това на „Тагес Цайтунг“, и излезе от бара. По пътя обратно към „Бристол“ не видя никого, който да му изглежда познат или да прояви някакъв интерес към него.

Изпи още една бира, но не чешка, защото в хотела нямаше такава. Тук я сервираха само с чиния пържени картофи.

Барът беше препълнен. И отново никой не показваше интерес към него. Подписа сметката, като забеляза, че и тази бира е толкова скъпа, колкото и чешката, после прекоси фоайето и влезе в ресторанта. И във фоайето никой не прояви интерес към него.

Поръча си — „Какво пък, по дяволите, нали съм във Виена?“ — виенски шницел и беше много щастлив от избора си. Агнешкото месо беше нарязано много тънко, заемаше доста голяма чиния и беше наистина превъзходно. За десерт поръча, със същата мисъл, ябълков щрудел, след което се качи в стаята си.

Съблече се само по гащета и свали ножа, като трепна, когато лентата дръпна космите му при разлепянето. След това включи лаптопа си и изпрати на Ото, с копие до Хол, кратко съобщение:

ОЩЕ НЕ СЕ Е ПОЯВИЛ, НО ПЪК ИЗПИХ ТРИ ПРЕВЪЗХОДНИ БИРИ И ЯДОХ НАЙ-ВКУСНИЯ ШНИЦЕЛ.

С УВАЖЕНИЕ, КАРЛ

После легна и изгледа още един филм, стар и черно-бял, със заглавие „Третият мъж“ с Джоузеф Котън, Тревър Хауърд и Орсън Уелс в главните роли. Сюжетът се развиваше във Виена, веднага след Втората световна война, и имаше доста снимки на виенския увеселителен парк „Пратер“, както и на недотам синия Дунав. Орсън Уелс беше престъпник, който продаваше пеницилин на черно.

Кастило реши, че утре ще убие времето, като отиде с такси дотам. Спомняше си първото си отиване там и качването си на влакчето. Дядо му го беше завел, когато беше на шест или седем години.

„Да, ще се повеселя като дете, после ще изям един от онези огромни хамбургери с много горчица, може би ще похапна и печени кестени и ще изпия една бира за обяд. Какво, по дяволите, нали съм във Виена!“

С тази приятна мисъл Кастило изгаси осветлението и намести възглавницата под главата си.

И тогава в главата му изникнаха образи от двата приятни часа, които беше прекарал в стаята си в хотел „Президент“ с мисис Патриша Уилсън.

(ТРИ)

Офисът на директора

ЦРУ

Ленгли, Вирджиния

09:15, 8 юни 2005

— Добро утро, господин директор — каза мисис Патриша Дейвис Уилсън, когато я поканиха в офиса на директора Пауъл.

Пауъл учтиво стана.

— Разбирам, че пристигате директно от Дълес — каза Пауъл. — Искате ли чашка кафе?

— О, да, много ви благодаря.

Той й направи знак с ръка да седне на един от двата тапицирани стола, които гледаха към бюрото, и вдигна телефонната слушалка, за да поръча кафе.

— Как мина полетът? — запита Пауъл. — И по-важно, как са нещата в Ангола?

— Под контрол, господин директор — каза тя. — Надявам се.

Беше очевидно, че тя има предвид: „Освен ако няма нещо, за което да не знам.“ Пауъл се усмихна, с което показа, че разбира.

— Нещо изникна всъщност — каза той, но спря да говори, когато влезе секретарката с таблата с кафе.

Мълчаха, докато секретарката наля кафето в чашите и излезе.

— Наистина, много ви благодаря — каза Патриша Уилсън. — Честно, през последния час на полета си мислех само за гореща вана и галон кафе.

Пауъл отново се усмихна.

— Както казвах, възникна нещо — каза той. — И исках да говоря с вас възможно най-скоро.

— Разбирам, господин директор.

— Знаете ли за съобщение, мисис Уилсън, от Луанда, което излага предположението, че руски търговец на оръжие на име Александър Певснер има нещо общо с изчезването на онзи „Боинг 727“?

— Господин директор, получихме съобщение от Милър… той ли беше човекът ни там?

Пауъл кимна, за да й подскаже, че знае за какво говори.

— … в което се казваше, че е възможно подобно нещо.

— И?

— Не мислех, че е вероятно, господин директор — каза тя. — На мен ми се струва, че самолетът е изчезнал заради получаването на застраховката. И всичко, което успях да видя и разбера в Ангола, подкрепя това предположение.

— И какво направихте със съобщението на Милър?

— Нищо, господин директор. Не му обърнах повече внимание.

— Не сте поискали по-нататъшна информация?

— Не, сър. Не съм. Но разследвах възможностите, когато бях в Луанда, както казах преди малко.

— И просто сте се отървали от съобщението, така да се каже?

— Да, сър. Може би, ако го беше изпратил някой друг…

Пауъл й направи жест с пръсти да продължи.

— Мога ли да говоря откровено, господин директор? — запита тя.

— Доколкото знам, офисът ми не се подслушва — каза той с усмивка.

— Господин директор, работата е там, че… След като вземех горещата си вана и изпиех галон кафе, третото нещо, което се канех да направя, беше да дойда тук и да помоля — почти да заповядам — Милър да