После измина по цялата й дължина „Картнерщрасе“ и излезе на „Филхармоникщрасе“, зави наляво, мина край разположения на тротоара кафе-бар на хотел „Сахер“ и отново запомни хората, които седяха около масите.
Барът вътре в хотела — едва видим от улицата — беше мястото, където той трябваше да бъде всеки следобед в пет, докато Певснер осъществи контакт с него.
Той отиде в „Демел“ и закуси кроасан с бял шоколад и горещ шоколад с много бита сметана. Замисли се за майка си.
Помисли също така: „Ако бях Майкъл Кейн или Джийн Хекман, или каквото там беше името му, последният агент 007, и правех това, което правя в момента, щях да имам оръжие. Няколко пистолета поне. И като стрелям от позицията на бедрото, щях да мога да уцеля лошото момче на петдесет ярда и да го пратя на оня свят завинаги. Но случаят с мен не е такъв. Каня се да се срещна с едно наистина лошо момче, а нямам нищо, с което да се защитя. Бих могъл да сложа нож в куфара си и така да избегна вниманието на моите колеги от Вътрешна сигурност на летището. Но не и оръжие. Единственият законен начин да се сдобия с оръжие тук е да го получа от ЦРУ, а те няма да ми дадат такова без правомощия, които ще е изключително трудно да получа, тъй като те не знаят защо съм тук, а Хол в никакъв случай няма да каже на Пауъл.
Довечера вероятно ще мога да си купя пистолет. Това ще означава първо да намеря проститутка и, чрез нея, нейния сводник, а чрез него — незаконен търговец на оръжие, за да мога поне някак да се противопоставя на Певснер, който търгува с оръжие. Търговецът ще трябва да ми осигури приличен пистолет, а цените сигурно ще са безбожни. И нито цент няма да ми бъде възстановен от правителството.
Но това няма да стане до късно вечерта, а е възможно, като отида в бара, Певснер да изпрати някого, който да ме заведе на мястото на срещата. И ще бъда истински глупак, ако отида без каквото и да е оръжие.
А ще бъда глупак и ако отида е всичките оръжия, използвани от агентите 007 във филмите.
Отговорът е нож. Ножове.
Въпреки опитите на най-добрите учители в занаята да ме научат как да използвам острието, архиепископът от Кентърбъри вероятно върти ножа по-добре от мен и има по-големи шансове да спечели боя.
Но, както се казва, в решителни мигове са необходими решителни, дори отчаяни, мерки.“
В един спортен магазин на „Цингерщрасе“, недалеч от катедралата „Сейнт Стефан“, Кастило купи два ножа, като каза на продавача, че иска нещо подходящо за колене на глиган, който се надява да хване на лов в Унгария.
— Мислех, че има глигани и в Хесе — каза продавачът повече за да покаже, че правилно е доловил и преценил хесенския акцент на Кастило, отколкото с каквато и да било друга цел.
— Ловът в Унгария излиза много по-евтино — отговори Кастило, което беше истина.
Той купи ловен нож с рогова дръжка и осеминчово острие, сгъваем нож с шестинчово острие, брус и масло и занесе всичко това в хотел „Бристол“.
Нито едно от лицата навън, на тротоара, и във фоайето на местата, откъдето се виждаха вратите на асансьора, не му изглеждаше познато. Което означаваше, че или Певснер не е изпратил човек, който да го държи под око, или че човекът, който го наблюдава, е сменен.
Той отиде в стаята си, поръча си голяма чаша кафе и когато му го донесоха, постави хавлия на малкото бюро и започна да точи остриетата и на двата ножа. Когато свърши, поработи върху механизма на сгъваемия нож, докато стана възможно той да се отваря само с едно леко движение на китката му.
После легна на леглото, включи телевизора и избра филма „Пакетът“ с Джийн Хекман в главната роля.
VIII.
(ЕДНО)
Абеше, ЧАД
13:25, 7 юни 2005
На летище „Абеше“ няма хангари, само заслон, открит от едната страна, който служи като крайна сграда за единствения „полет по разписание“ от Нджамена всяка седмица. А и този полет по-често бива анулиран, отколкото осъществяван.
Няма и много възможности за пътуване до Абеше, град с около 40 000 жители на 470 мили от Нджамена, столицата на Чад. Повечето хора пътуват с камиони, за което са необходими три дни, ако имат причина да отидат в този доста живописен град с тесни улички, полусрутени сгради, пазари и джамии.
Но има летище, на което, с изключение на дъждовния сезон, може да кацне самолет „Боинг 727“. Ако целта на тези, които го пилотират, е да олющят боята, да махнат регистрационните табели и да го боядисат отново, то Абеше е идеалното място за това. Работната ръка тук е в изобилие. Хората дори са благодарни, когато получат някаква работа, дори заплащането да е минимално. Дори тежката работа да лющиш боя, заслонен от слънцето само с платнище над главата, е по-добра от никаква.
А заслон, направен от няколко платнища, на летище, категоризирано в повечето официални издания като „мръсна ивица, без радио и навигационни уреди“, не би привлякъл ничие внимание. То няма да бъде заснето и от сателитите, които щяха да търсят изчезнал „Боинг 727“.
Бяха необходими три дни на работниците, които кръжаха около крилата и корпуса на самолета като мухи край маса, отрупана със сладки, да махнат всички отличителни знаци на компанията „Лийз Еър“ от крилата, корпуса и опашката.
Беше необходимо значително по-дълго време, за да се боядиса отново самолетът и да му се сложат регистрационни номера и отличителни знаци на „Еър Суринам“. Генераторът, осигуряващ електричество за въздушния компресор на пистолетите за пръскане на боята, които предвидливо бяха доставени с помощта на камиони, се беше повредил, а нямаше начин да се поправи тук, в Абеше.
И се наложи, следователно, боята да се положи ръчно — двамата мъже, които отговаряха за самолета, бяха съгласни, че пребоядисването е особено важно за изпълнението на плана им.
Бяха също така съгласни, като наблюдаваха как върви работата, че още три — или четири — дни ще изминат, преди работата да бъде довършена. Бяха се надявали тя отдавна да е приключила, но по въпроса не можеше нищо да се направи.
Такава беше волята на Аллах.
(ДВЕ)
Хотел „Бристол“
„Картнер ринг“ 1
Виена, Австрия
16:50, 7 юни 2005
Карл Госингер от „Тагес Цайтунг“ във Фулда слезе от асансьора и огледа фоайето за познати лица. Не видя такива.
Излезе на улицата през въртящите се врати и зави вдясно, като отново търсеше познати лица. После тръгна по „Картнерщрасе“ към катедралата „Сейнт Стефан“.
Вървенето беше по-лесно, отколкото беше мислил, че ще бъде. След като беше експериментирал, Кастило беше решил, че е най-добре да залепи с лента ловджийския нож от вътрешната страна на прасеца си. Нямаше да е лесно да го стигне там, но пък вероятно никой нямаше да го забележи. Сгъваемият нож беше в джоба на ризата му, което означаваше, че сакото му трябваше винаги да е закопчано.
