се е появила на прага ти с бутилка коняк в ръка и че те е закарала на летището на следващата сутрин.
— Надявах се, че няма да попитате, сър — каза Чарли.
— Ах, ти, Чарли, можеш и да мълчиш, а? — каза Милър.
— Да — каза Чарли. — А и бях почти пиян, сър, и това трябва да се има предвид.
— Мислиш, че Певснер нарочно и целенасочено е искал да те напие? — запита Хол.
— Всички пихме много — каза Чарли. — Дали мисля, че са положили усилия да ме напият? Не. Той пиеше коняк, когато се срещнахме, и предложи и на мен. Не мисля, че трябваше да му откажа. И двамата — и той, и Кенеди — пиха колкото мен, ако не и повече.
— И колко достоверна, мислиш, е тази информация — че самолетът е в Чад или че поне снощи е бил там?
— Мисля, че Певснер смята това за истина — каза Чарли. — Не мисля, че той би оставил нещо на случайността, че ще ми даде информация, която подлежи на съмнение, защото той се надява, че нашето сътрудничество ще е „дълго и ползотворно“. Със сигурност не би ме излъгал.
— Добре. Това означава, че трябва да кажем на Пауъл — каза Хол.
Извади мобилния си телефон от джоба на сакото си и натисна един от записаните номера.
— Мат Хол търси директора, моля — каза той.
— Джон, обаждам се от мобилния, защото исках да узнаеш това възможно най-скоро. Онова, което търсим, е, според информацията, която смятам за достатъчно надеждна, на място, наречено Абеше в република Чад. Или поне е било там снощи в пет часа… Не, няма да говоря повече по мобилния. Ще ти кажа повече в залата за конференции довечера. Давам ти информация, която наистина смятам за достоверна, за да продължиш да разследваш… Добре. Отново, по букви: А-Б-Е-Ш-Е. Записа ли? Ще се видим скоро.
Остави мобилния в дланта си и набра друг номер.
— Мат Хол търси директор Шмит, моля…
— Добре съм, Марк. Благодаря, а ти? Марк, до този момент още не съм получил досието на Александър Певснер, за което помолих. Да не би нещо да го задържа? Как така не см сигурен, че още го искам?
Тонът на Хол се промени и двамата — и Кастило, и Милър — го погледнаха. Изражението на лицето му показваше, че никак не му харесва онова, което чува.
— Е, Марк, първо, директорът на ФБР не е намерил време да ми каже, че „не смята за измислица тази история с Певснер, както и човекът в Луанда, който я е измислил“, но пък и това няма нищо общо с моето желание, нали?
— Да, разбира се, още го искам… И то възможно най-скоро. Изпратете ми го по човек веднага!
— Да, разбира се, знам, че е поверително.
— Тогава, ще изпратя един от собствените си тайни агенти…
— Смятате, че съм ядосан? Не мога да си представя защо бихте смятали така…
— Всъщност не съм в офиса си. Аз съм в стая 404 на хотел „Мейфлауър“. Но ако това ще ви причини някакви проблеми, мога да изпратя някой от агентите си в офиса ви след пет минути…
— Добре. Чудесно. Ще го очаквам. И докато съм се свързал с теб, Марк, има още нещо, от което имам нужда възможно най-бързо. Искам досието на един от вашите специални агенти, може би е бивш специален агент. Мъж на име Хауърд Кенеди…
— Точно така. Хауърд Кенеди…
— Е, ако имате на работа половин дузина мъже с това име, изпратете ми досиетата на всички…
— Не искам да звучи така, сякаш съм готов само на конфронтация, Марк, и съжалявам, че се чувстваш по този начин. И за миг не съм подозирал, че ти и директорът на ФБР решавате заедно какво да ми изпратите в резултат на молбата на доктор Кохън, но ставам малко любопитен защо това се превръща в проблем…
— А ти как ще го наречеш, Марк? Колко време ще ти е необходимо, за да ми изпратиш досиетата на всички бивши агенти с името Хауърд Кенеди?
— Честно, не мисля, че трябва да чакам чак толкова много. Ако има някаква причина да не мога да имам досието на бюрото си до утре в девет сутринта, защо не ми изпратите писмен доклад за това, та да мога да го покажа на доктор Кохън?
— Да, мисля, че си прав. Изглежда, наистина имаме проблем с комуникацията — трудно ни е да се разберем. Ще чакам досието на Певснер. Беше ми приятно да разговарям с теб, Марк.
Той натисна бутона за край на разговора и постави телефона в джоба си.
— Войната за територия започна — каза той. — Страхувах се, че това ще се случи. — Обърна се към майор Милър и каза: — Надявам се, разбирате, че трябва да ви задам този въпрос.
— Сър?
— Направили ли сте нещо, което мисис Уилсън би могла да сметне за неприлично предложение?
— Не, сър, не съм.
— Колко алкохол изпихте по време на вечерята си с нея?
— Никога не съм вечерял с мисис Уилсън, сър.
— А пили ли сте някога с нея?
— Не, сър.
— А аз изпих по едно питие с нея — каза Чарли.
—
— Тя ми направи нещо повече от неприлично предложение — каза Чарли.
— И?
— Бях в настроение да приема — каза Чарли.
— Исусе Христе! — каза Милър. — Нали ти казах, че тя е опасна!
— Също така ми каза, че тя не получава у дома си онова, което й е нужно. А и тя е много привлекателна жена. Освен това, предполагаше се, че трябва да повярвам на думите й, че е репортер за „Форбс“, а тя мислеше, че аз съм колега журналист, чието име е Госингер.
— Но ти си знаел коя е, нали? — настоя Хол.
— Да, сър. Дик ми каза коя е всъщност.
— И че не получава онова, което й е необходимо, у дома. И какво точно сте имали предвид с тези думи, Милър?
— Сър, мисис Уилсън е с двайсет и дори може би повече години по-млада от съпруга си. Клюките твърдят, че тя предпочита млади мъже.
Хол дълго го гледа, но нищо не каза. Вместо това се обърна към Кастило.
— Кажи ми, Чарли, и истината, моля те. Защо заведе мисис Уилсън в леглото?
— Сега това изглежда безотговорно, сър. Но случилото се всъщност беше резултат от нейното настояване да види репортажа ми за „Тагес Цайтунг“…
— Защо?
— Вероятно за да се увери, че наистина разполагам с репортаж и че съм журналист. Беше надушила нещо и беше изпратила Дик да ме провери. И искаше да знае дали съм готов с репортажа и какво съм научил за изчезналия „Боинг 727“.
— И какво общо има това с факта, че сте се озовали в леглото?
— Казах й, че може да види репортажа веднага щом „Тагес Цайтунг“ бъде отпечатан — на жаргона на журналистите изразът е „положен в леглото“. А тя отговори: „Защо не когато ние се озовем в леглото?“
— И в този момент вероятно си престанал да разсъждаваш с мозъка си — каза Милър.
— Би могло и така да се каже, предполагам — каза Чарли.
— Да, това наистина е един много сбит доклад, Чарли — каза Хол и поклати глава. — Малко грубичък, но право в целта. Надявам се, че тя си е струвала. Защото това малко… похождение може да ни струва скъпо.
Той хвърли поглед на часовника, който носеше на китката си.
— Не знам след колко време ще се появят хората на ФБР, но не мисля, че мога да рискувам да се върна обратно в офиса. Много се съмнявам, че ще предадат досието на Певснер на теб. Може ли да си вземем кафе и нещо за хапване, как мислиш?
— Кафе, както и огромни чинии с ордьоври, вече пристигат — каза Чарли и тръгна към телефона.
