нещо.
— И аз не успях да измъкна нищо от нея — призна Сантини.
— Господин посланик, тя дори не спомена брат си — натякна Кастило. — Ще имате ли нещо против да се свържете с него по телефона?
— И на мен ми се стори странно — съгласи се Силвио. — Ще му позвъня веднага щом се върна в посолството. А ти къде ще бъдеш?
— В посолството, господине. Искам да разбера в колко кацат самолетите.
— Ще се видим там.
(ОСЕМ)
Посолството на Съединените щати
„Авенида Колумбия“ 4200
Палермо, Буенос Айрес, Аржентина
14:50, 23 юли 2005
Прекара мъчителни четирийсет и пет минути на телефона.
Не успя дори да се свърже с европейската централа на Обединените нации. Отначало международната телефонистка в Буенос Айрес не успяваше да се свърже, а после не успя да се разбере с телефонистката в Париж.
Силвио се отказа и звънна в американското посолство в Париж. Политическият аташе, макар и с нежелание — едва след като Силвио се представи, — му даде номера на централата, но каза, че няма нито адреса, нито телефона на Жан-Пол Лоримър.
Французойка с носов говор уведоми Силвио — той говореше безупречен френски, — че гос’ин Лоримър не е в кабинета си, че няма телефон, на който да се свърже с него, че за всички други въпроси трябва да се обръща към директора на отдел „Информация“. Изобщо не се впечатли, когато Силвио й съобщи, че е американският посланик в Аржентина и се опитва да се свърже с Лоримър заради смъртен случай в семейството му.
Единственият адрес и телефон, с който разполагаше Държавният департамент във Вашингтон и мисията на Обединените нации в Ню Йорк, бе служебният на Лоримър.
— Ще видя какво може да направи държавният секретар — заяви накрая Кастило и набра мобилния на Исаксън.
— Не искаш ли обезопасена връзка?
— Няма нищо секретно — отвърна Чарли и веднага добави: — Не исках да прозвучи грубо, господине. Извинете ме.
— Не съм приел отговора ти за груб — отвърна Силвио. — Просто въпросът беше тъп.
— Исаксън.
— Джоуел, Чарли се обажда.
— Май телепатията пак е в действие — каза Исаксън. — Канех се да ти звъня за самолета на ФБР — на който, сигурен съм, че ще се зарадваш, Казанова, е красивата агент Шнайдер — и е „С–17“.
— Нали не си й пуснал някоя шега по мой адрес, Джоуел?
— Не съм, въпреки че изкушението беше невероятно. Тя е истинска наслада за очите и се почувствах длъжен да я предупредя какво представляваш.
— Дай ми повече информация за самолетите.
— Двамата с Джак Бритън са на „Гълфстрийм 5“, който излетя в единайсет и пет местно време. Пътуват с четиристотин и шейсет възела, разстоянието до вас е около пет хиляди и двеста мили, така че сметни сам кога ще пристигнат.
Без да иска разрешение, Кастило грабна химикалка от бюрото на Силвио. Посланикът веднага му предложи бележник с жълти листа.
— Номерът им е „Еър Форс 0477“. Ще кацнат на летище „Хорхе Нюбъри“, което, предполагам, е близо до Буенос Айрес. В самолета се намират и шестима доста кисели агенти на ФБР, вбесени не само защото трябва да докладват пред теб — защото си от Тайните служби, а не дори охрана на президента, — ами защото двама от техните бяха изритани, за да пътуват Шнайдер и Бритън.
— „Хорхе Нюбъри“ е до Буенос Айрес.
— Другият самолет, „С–17“ — номер „Еър Форс 0381“ — е излетял от военновъздушна база Чарлстън, Южна Каролина час по-рано, но ще кацне в Хълбърт — по всяка вероятност вече е кацнал, — за да вземе дванайсет командоси, готови за бой, и десет гвардейци с лейтенанта им специално за погребението. Добре че са били във Флорида за погребението на някакъв пенсиониран генерал.
— Господи.
— Нали се сещаш кой е издал тази заповед — добави Исаксън. — Както и да е, „С–17“ ще кацне на летище „Езейза“…
— Това е международното летище.
— Май този огромен самолет няма как да кацне на малкото летище. Да не говорим, че след това ще им отнеме цяла вечност да изминат четири хиляди и двеста морски мили при скорост четиристотин и петдесет възела.
Кастило записа цифрите.
— Добре. Ясно. Искам да те помоля за нещо.
— Казвай.
— Братът на вдовицата, Жан-Пол Лоримър, работи за ООН в Париж. Посланикът се опитва четирийсет и пет минути да се свърже с него, но не успя. Познаваш ли някого в Париж, който може да помогне?
— Веднага ще се заема.
— Обади се в посолството там и остави номера и адреса му на секретарката на посланика.
— Дадено. Нещо друго, шефе?
— Сложих Тони Сантини за шеф на охраната на Мастърсън. Действието на наркотика отмина, но ще я задържат в болницата до утре. Не знам кога ще иска да тръгне, но иска да пътува за военновъздушна база „Кислър“ в Мисисипи, откъдето е той.
— Там ли иска да го погребе?
— Очевидно.
— Знам, че президентът мислеше за „Арлингтън“…
— Май тя ще настоява да е при семейството си в Мисисипи, Джоуел.
— Това ще се окаже проблем. Знам още, че президентът иска аутопсията да е в „Уолтър Рийд“8.
— Аржентинците вече правят аутопсията. Те ще съдят копелетата, стига да ги хванем, в аржентински съд.
— Кой го реши?
— Аз — отвърна Чарли. Срещна погледа на Силвио и добави: — Посланикът се съгласи.
— Ще има буря на високо ниво, Чарли.
— Много е съмнително, че ще успеем да издействаме екстрадиция за извършителите. Освен това престъплението е станало тук. И вече е свършен факт. Посланикът вече съобщи на външния министър.
— Струва ми се, че шефът ще иска да обсъди този въпрос с теб, Чарли. Или по-вероятно неговият шеф.
— И аз си помислих, че ще стане така.
— Ще се чуем пак, Чарли. Пази си гърба.
Кастило затвори и сметна в колко приблизително ще пристигнат самолетите.
— И двата ще пристигнат между единайсет и полунощ довечера — съобщи той на посланик Силвио. — „Гълфстрийм“ каца на „Хорхе Нюбъри“, а „С–17“ на „Езейза“. Пратили са и гвардейци от Трети пехотен полк — „Старата гвардия“, и командоси.
— Ако искаш да посрещнеш агентите си и екипа от ФБР, мога да накарам аташето по отбраната да посрещне самолета.
