— Честно да ти кажа, с радост приех любезното ти предложение да споделя скромната ти квартира — заяви Милър. — В момента кротко си лежа на канапето ти в „Мейфлауър“. Утре сутринта ще ме закарат в офиса ти в комплекс „Небраска“, където ще полегна на другото ти канапе.
— Ами Лоримър?
— Най-накрая открихме един адрес на „Рю Мосю“ 7 и телефонен номер. Никой не отговаря на телефона. Исаксън се обади на някакъв тип от Тайните служби, дето работел в Париж. Човекът отишъл на място. Портиерът казал, че няма никаква представа къде се намира Лоримър, но той често заминавал по за една- две седмици. Колата му била в гаража. Исаксън каза, че щял да помоли секретар Хол да говори със секретар Кохън да нареди от ООН да разберат къде е. Освен това Исаксън нареди да ти звънна и да ти кажа всичко.
— Благодаря, Дик. Ти достатъчно добре ли си, за да започнеш работа?
— Добре съм. Доколкото разбирам, любовта на живота ти още не е пристигнала.
— Майната ти. Ако говориш за Бети Шнайдер, ще кацне около единайсет и половина местно време.
— Два часа ли е разликата?
— Тук е почти десет.
— Един приятелски съвет, въпреки че съм почти сигурен, че ще го пренебрегнеш. Опитай се за разнообразие да мислиш с горната глава, преди да натвориш някоя тъпотия с тази жена.
— Мили боже! — избухна Кастило. — Тя вече не е ченге и не мога да й се пусна. Работи в Тайните служби и ми е подчинена. Все още се приемам за офицер и джентълмен. Така че майната ти, Дик!
Последва кратко мълчание, след това Милър заговори отново:
— Чарли, приятелю, нямаш представа колко ме зарадва избухването ти. Ще ти звънна пак.
Той затвори.
Кастило седна в леглото и запали лампата.
„Представа нямам откъде дойде това избухване, но си струваше. Не мога да тръгна да свалям специален агент Шнайдер. Дори не бива да мечтая за нея.
Тъпа работа. Тя отдавна ми даде да разбера, че изобщо не я интересувам.
Радвам се, че Дик повдигна въпроса.
Аз съм способен да скапя нещата и сигурно щях да го направя.
Ама какво, по дяволите, ми става?“
С едно-единствено движение той остави мобилния на нощното шкафче и се отпусна на леглото.
След малко отново се изправи, взе телефона и натисна копчето за автоматично набиране на Хауърд Кенеди.
Кенеди се обади след третото позвъняване.
— Ало?
— Събудих ли те, Хауърд?
— Не, не си.
— В хотела ли си?
— Защо?
— Мислех да пийнем по едно. В бара има джаз квартет.
— Много си мил, но вися под дъжда на „Езейза“ и вардя наземния персонал, на които нямам абсолютно никакво доверие, докато товарят безобразно скъпите — и много нервни — коне на самолета. Ще се възползвам от поканата ти някой друг път.
— И ти ли ще пътуваш с конете, докъдето отиват?
— Ами, да.
— Нали ще се върнеш скоро?
Мълчанието на Кенеди показа, че няма намерение да отговори на въпроса.
— Жалко — продължи Чарли. — Тази вечер пристигат твои стари приятели.
Проточи се ново мълчание и Кастило реши, че Кенеди няма намерение да му отговаря повече, но Хауърд най-сетне се обади.
— Следователският екип от Куонтико ли имаш предвид?
— Не знам откъде са, но са излетели от Вашингтон.
— Знаеш ли им имената?
Този път Кастило се поколеба, преди да отговори.
„Защо да не му дам имената? Какво толкова?“
— Мога да ги науча веднага, след като слязат от „Гълфстрийма“.
— Това кога ще стане?
— Около единайсет и половина. Казах на един друг от бившите ти съратници да посрещне самолета и да им осигури квартира.
— Как се казва?
— Юнг. Работи в Монтевидео…
— Китаец, нали? Досаден дребен палячо? Кръгло лице, един и седемдесет и пет, около осемдесет килограма?
— Да, познаваш ли го?
— Много добре при това. Какво ти каза, че прави в Монтевидео?
— Нищо не ми е казал. Имам чувството, че е от бившите ти колеги, които се занимават с пране на пари. Посланикът е помолил посланика в Монтевидео да разбере дали някои от агентите имат опит с отвличания, затова са изпратили Юнг и още един тук.
— Как се казва?
— Не си спомням. Но мога да проверя.
— Къде кацат? Тук ли?
— На „Хорхе Нюбъри“. Има и товарен самолет, който ще кацне на „Езейза“ приблизително по същото време.
— Току-що видях един с униформа на полковник от Военновъздушните сили, заобиколен от аржентински клечки от Военновъздушните сили. Чудех се какво става.
— Трябва да върна семейството и тялото час по-скоро.
— За какво искаше да си говорим, Чарли, докато слушаме джаз квартета?
— Искаше ми се да те питам дали случайно не си чувал за някой си Жан-Пол Лоримър.
В отговор Кенеди повтори по букви името на Лоримър.
— Точно така.
— Никога не съм чувал, но ако ми изпратиш онези имена, с удоволствие ще се поразровя.
— Дадено. Как да ти ги пратя?
— С есемес. Как иначе?
— Мислех, че заминаваш.
— Ще замина, след като получа имената.
— Разбрахме се.
— И още нещо, Чарли. Каквото и да прави Дейвид Уилям Юнг Младши в Монтевидео, почти със сигурност няма нищо общо с пране на пари и счетоводство.
— Искаш да кажеш, че търси теб ли?
— Това също, разбира се. Исках да кажа друго. Той е голяма клечка. Такива като него не ги похабяват, като ги пращат да ровят за мръсни пари.
— Говориш така, сякаш го познаваш добре.
— Вече ти казах, че го познавам. Едно време работехме заедно.
— Кажи ми още нещо.
— Нали вече ти казах. Чакам имената, Чарли.
Кенеди затвори.
(ДВЕ)
Международно летище „Хорхе Нюбъри“
