— Благодаря ви.
— Той ще уреди транспорта и къде да се настанят. Най-добре е военният персонал да се настани при пехотинците. Нали си казал на агент Юнг да се погрижи за хората от ФБР? Твоите къде ще отседнат?
— Аз ще се погрижа за тях. Ще ми трябва превоз. Мога ли да наема коли за тях?
— Можеш, но автомобилите са малки и ненадеждни. Освен това нямат радиостанции. Ще помоля Кен Лауъри да се заеме с този въпрос. Колко автомобила ще ти трябват?
— Ако е възможно да задържа колата, която ми дадохте, още една. А шофьор не ми трябва.
— Не се знае — отвърна посланикът. — Ще кажа на Кен да ти осигури още една кола с шофьор. За довечера ли?
— За утре сутринта.
— Какво ще правиш сега?
— Не ви разбрах, господине.
— Какви са плановете ти за следващите четирийсет и пет минути до час?
— Нямам планове, господине. Мислех да огледам къщата на семейство Мастърсън.
— Закусвал ли си?
— Не съм, господине.
— И аз не съм, а вече минава три. Точно зад ъгъла има един ресторант — „Рио Алба“ — където правят най-хубавите пържоли на света. Да отидем да похапнем, докато чакаме приятелят ти от Тайните служби да позвъни.
— Чудесна идея, господине.
VII.
(ЕДНО)
Хотел „Фор Сийзънс“
„Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
21:05, 23 юли 2005
Пехотинецът — за когото Кастило бе научил, че е щаб-сержант Роджър Маркъм, на двайсет години, от Демойн, Айова, на седемнайсет едва завършил „Парис Айлънд“, влязъл в Багдад заедно с пехотинците, а след това назначен към батальона охранители на посолства, — спря беемвето „545i“ пред „Фор Сийзънс“ и отвори вратата.
Кастило го стисна за ръката.
— Роджър, ако още веднъж се опиташ да ми отвориш вратата, кълна се, че ще съжаляваш.
Маркъм го погледна недоумяващо.
— Минава девет — отбеляза Кастило. — Самолетът ще кацне около единайсет и половина, което означава, че трябва да тръгнем около единайсет. Какви са ти плановете за следващите два часа?
— Ще чакам.
— Къде?
— Тук.
— Можеш ли да оставиш колата тук?
— С дипломатически номера е. Мога да я оставя навсякъде.
— Върви да я паркираш, Роджър. Ето там. — Кастило посочи входа на подземния гараж на хотела. — След това се качи в стаята ми и ще подремнем.
— Както кажете, гос…
— Пак ли започваш? — попита Кастило. — Какво ви правят в „Парис Айлънд“, да не би да ви карат да правите по петдесет лицеви опори всеки път, когато забравите да кажете „господине“?
— По петдесет, понякога по сто. Извинете.
— Няма проблем, но поне опитай.
Маркъм кимна.
— Върви да паркираш — нареди Кастило и слезе.
Докато минаваше през фоайето, се сети, че не бе резервирал стаи за Бети Шнайдер и Джак Бритън.
Оказа се, че не е толкова лесно да намери места.
Хотелът бе почти пълен, както му каза заместник-управителят. След десет минути пред компютъра беше решено хер Госингер да се премести от апартамент 1550 в апартамент 1500. Новият беше много по- грамаден, отколкото на Кастило му трябваше, и значително по-скъп.
Замисли се дали да не остави Бети в 1500, но после се отказа.
„Сигурно ще реши, че луксозното настаняване е част от подлия ми замисъл да я тръшна в леглото.
Ако знаех, че ще стане, щях да ангажирам целия проклет етаж.“
След като се изнесе от 1550, там бе преместен някой друг, което пък на свой ред освободи 1510 и 1518, приятни единични стаи с изгледи към „Авенида 9 Хулио“ и пристанището. И в двете имаше спални. Кастило попита заместник-управителя коя е по-далече от 1500 и разбра, че е 1518.
— Настанете сеньора Шнайдер в 1518, ако обичате.
— Искате ли да оставим бутилка шампанско и цветя — може би рози — за младата дама, сеньор Госингер?
— Не е много уместно, благодаря ви.
„Ако зависи от младата дама, връзката ни ще си остане професионална и платонична.“
Нямаше много за местене от апартамент 1550 в 1500, а и две пикола и сержант Маркъм му помогнаха, но докато приключат, стана девет и половина.
— Смятам да изпия една — призна Кастило и извади бира от барчето, — а след това геройски ще подремна. — Подаде бутилка на Маркъм и добави: — Предлагам и ти да направиш същото.
— Аз май не трябва да пия — отвърна Маркъм.
— Повярвай ми, Роджър, длъжен си да изпиеш една бира.
Сержант Маркъм се опъна на канапето в хола, а Кастило се отпусна на огромната спалня. Първият образ, който се появи в главата му, похотлив и страстен, бе на специален агент Шнайдер.
Най-сетне успя да пропъди образа й, като си представи Джак Пачката Мастърсън в таксито.
„Господи, та това беше тази сутрин!“
Когато мобилният му звънна, той сънуваше. В съня му сержант Шнайдер беше много по-любвеобилна, отколкото наяве.
Погледна часовника си. Беше спал петнайсет минути.
— Кастило.
— Надявам се да съм те събудил или поне да съм прекъснал нещо неприлично — заяви познатият глас на майор Х. Ричард Милър.
„Добре че не знаеш, копеле грозно! Откъде докопа този номер?“
— Как е коляното?
— Как може да е според теб? След като всички гадове и братята им ровиха в него цял един месец с какви ли не остри инструменти за мъчение?
— Какво става, Дик?
— Не успяваме да открием онзи тип Лоримър в Париж, а Господ ми е свидетел, че опитахме всичко. Да знаеш, мой човек, че сме ти навъртели бомбастична телефонна сметка.
— Защо ми се струва, че не се обаждаш от леглото на болката, което ти бяха определили в „Уолтър Рийд“?
