парадната униформа, ще се върне в хотела, за да ме вземе, и ще дойдем пак тук.
— Господине? — обади се Брадли.
— Какво?
— Наредено ми е да не ви оставям. И защо ми е парадната униформа?
— Защото, ефрейтор Брадли, на теб се полага тъжната задача да откараш щаб-сержант Маркъм у дома и да го погребеш.
— Не ми е казано нищо по този въпрос, господине.
— Защото никой не знае още.
— Господине, не мога да тръгна без пряка заповед.
— Току-що получи заповедта — отвърна Кастило. — Ако ще си по-спокоен, обади се на началника си и му съобщи какво съм наредил.
— Добре, господине — отвърна със съмнение Брадли.
Един от агентите на ДРУ в коридора последва Кастило и Брадли до асансьора и щом се отвори вратата в подземието, други двама мъже, очевидно агенти на ДРУ, ги поеха.
Кастило се запита как са разбрали, че идват, защото не бе забелязал първият агент да има дори мобилен.
„Колко съм тъп. Сигурно някой от другите агенти се е обадил и е казал, че слизаме.
След като ти отне толкова дълго време, за да се сетиш, значи си уморен и не мислиш достатъчно бързо.“
— Господине, аз съм майор Керина от ДРУ и имам честта да осигуря безопасността ви…
— Говоря испански, майоре — прекъсна го Чарли.
Човекът не скри облекчението си.
— Отивате ли някъде, господине?
— Първо до „Фор Сийзънс“. Докато съм там, бодигардът ми ще отиде до казармата на пехотинците, за да си събере багажа.
Майор Керина погледна с огромно съмнение ефрейтор Брадли, но не каза и дума.
— След това — продължи Кастило — ще се върне във „Фор Сийзънс“, за да ме вземе, и ще се върнем тук. — Той се обърна към Брадли. — Къде се намира квартирата ти, ефрейтор?
— До „Либертадор“… — започна Брадли.
— Знам къде е — прекъсна го Керина. — На двайсет, може би на трийсет минути път с кола от „Фор Сийзънс“. Времето от значение ли е?
— Иска ми се да се върна тук колкото е възможно по-бързо.
— Позволете да направя едно предложение, господине. Защо не изпратим ефрейтора с един от нашите автомобили? Така ще спестим време, а за вас ще осигурим две от нашите коли.
„Аз мога да пътувам с ДРУ, а Брадли да отиде със служебната кола.
Само че в такъв случай, ако онези гадове искат — как го каза Том Макгайър? — «да изпратят послание», като ме очистят, тогава на съвестта ми ще тежат двама мъртви пехотинци. Господи, това е последното, което ми трябва.“
— Майор Керина бе така любезен да предложи един от техните автомобили да те откара до казармата. — Той забеляза как Брадли посърна. — Ефрейтор, тръгваш с един от техните автомобили и те ще те върнат направо в болницата. Не подлежи на обсъждане.
— Слушам, господине — унило отвърна Брадли.
(ТРИ)
Президентски апартамент
Хотел „Фор Сийзънс“
„Черито“ 1433
Буенос Айрес, Аржентина
22:40, 24 юли 2005
— Сипете си нещо за пиене, майоре — обърна се Кастило към Кинтера, когато влязоха в хола. — Няма да се бавя.
— Много благодаря, господине, но ще откажа. Дежурен съм.
— И аз — отвърна Кастило. — Само че всяко правило си има изключение, а според мен това е случай за изключения.
Той се приближи до бара и си сипа „Феймъс Граус“. Отпи, след това вдигна чашата, за да подкани майора.
— Както казахте, господине, винаги има изключения — примири се Керина.
— Сипете си, няма да се бавя — отвърна Кастило, понесе чашата си към спалнята и затвори вратата.
Зад нощното шкафче откри контакт, за да включи зарядното. Забеляза, че този път няма да се наложи да седи на земята. Остави мобилния на леглото и започна да си прибира нещата.
Не му отне дълго и тъкмо се канеше да затвори чантата, когато се сети за сметката, която взе от рецепцията. Нямаше смисъл да я разнася със себе си, не можеше да я изхвърли, защото ефикасният счетоводен отдел на „Тагес Цайтунг“, където работеха все тевтонци, изискваше копие от сметките му, за да ги сравни с извлеченията по кредитната му карта „Американ Експрес“.
Бръкна в джоба, откри сметката и понечи да я прибере в чантата на лаптопа, когато някаква предупредителна светлина замига в главата му.
„Какво, по дяволите, не беше наред?“
Погледна внимателно сметката. „Фор Сийзънс“ определено не правеха подаръци. Само че тук нямаше нищо нередно…
„Освен че сметката бе издадена на името на Карл Госингер.
Нищо нередно няма, освен че Госингер е влязъл в страната, което означава, че Кастило не е стъпвал тук, а Кастило щеше да си тръгне на следващия ден. Щеше да се започне с въпросите какво търси немски гражданин на «Глоубмастър» на американските Военновъздушни сили и защо придружава тялото на Мастърсън и вдовицата му.
Мамка му!
Пак се прецака, инспектор Клузо!
Но пък аржентинците на «Езейза» едва ли ще тръгнат да оглеждат под лупа паспорта на К. Г. Кастило, за да проверят дали е влязъл легално в страната, особено след като същият този Кастило ще бъде заобиколен от агенти на ДРУ.
Така че просто ще им дам американския паспорт и ще се надявам да не го огледат прекалено щателно, а за проблемите на Госингер ще се притеснявам допълнително.“
Остави сметката от „Фор Сийзънс“ в куфарчето си и провери дали паспортът на Госингер е скрит при останалите документи.
След това седна на леглото и натисна едно от копчетата за автоматично набиране.
Прозвуча дълбок мъжки глас:
—
— Казвам се Кастило — представи се той на испански. — Бихте ли ме свързали със сеньор Певснер?
— Един момент, сеньор.
Кастило огледа стаята и забеляза нещо, което не бе видял досега. На нощното шкафче бе оставен някакъв пакет. Беше опакован и отгоре лежеше роза.
„Това пък какво е, дяволите да го вземат?“
— Чарли, надявах се да позвъниш — започна Александър Певснер на руски.
— Така ли? Защо?
— За да ми кажеш, че си добре. Чух какво се е случило с шофьора ти и агента.
— Ако си чул от някой близък на полковник Мунц, Алекс, най-добре си намери нов източник. Мунц е
