експерт на пехотата, която показва, че никога не е участвал в битка. Ами — защо ли не съм изненадан? — има си човекът и пръстен, за да не сбърка никой, че е възпитаник на Военната академия на Съединените щати «Уест Пойнт».
И нещо още по-важно — той отговаря за охраната, — защо, по дяволите, още не ме е попитал кой съм? Или ако вече знае, защо не поздрави с едно «Добро утро, господине»?“
Кастило се приближи до него.
— Добро утро, лейтенант.
— Добро утро, господине.
— С колко муниции разполагат хората ви?
Въпросът изненада лейтенанта.
— Всъщност с никакви, господине.
— Защо?
— Ние участваме само в церемонии.
— Нали сте наясно, че човекът в ковчега е бил убит?
— Да, господине.
— И че снощи лошите — по всяка вероятност същите — убиха щаб-сержант от морската пехота и раниха тежко агент на Тайните служби?
— Да, господине.
— При тези обстоятелства, лейтенант, не смятате ли за необходимо да раздадете муниции на хората си, за да могат при нужда да се защитят?
Лейтенантът не отговори.
— И да могат да допринесат за защитата на госпожа Мастърсън и децата й, ако се случи нещо непредвидено?
Лейтенантът се изчерви, но не отговори.
— И нека да отговоря на неизречения ти въпрос, лейтенант — „Кой, по дяволите, е този цивилен, който си позволява да поставя под въпрос професионализма ми?“ — аз съм майор К. Г. Кастило от Американската армия, натоварен с безопасността на операцията.
— Разрешете да говоря, господине.
— Разрешавам.
— Господине, получих нарежданията си от аташето по отбраната.
— Е, и?
— Господине, само предполагам, че ако той искаше да заредим с бойни патрони, щеше да ни раздаде бойни патрони.
— Лейтенант, бил съм бой-скаут. Затова, още преди тактическият ми офицер в онази школа на река Хъдсън да ни каже, че завършваме успешно, ни уведоми, че втората божа заповед за всеки офицер — след „Грижи се за хората си“ — е да бъде подготвен за неочакваното. Тъй като ти очевидно си спал, когато са ви казвали същото това нещо, запиши си, за да не забравяш.
— Слушам, господине.
Кастило чу вратата на нишата да се отваря и се обърна.
Влязоха посланик Силвио и Алекс Дарби.
„Господи! — помисли си неочаквано той. — Това пък откъде дойде? Защо му се нахвърлих на нещастника?
Не че той не го заслужаваше.
Само че ти си ядосан на целия свят и не беше нужно да си го изкарваш на първия, който ти попадна. Не беше никак умно.“
— Добро утро, господине — поздрави Чарли. — Здравей, Алекс.
— Семейство Мастърсън ще са тук след три минути — обясни посланикът. — Току-що ни позвъни господин Сантини.
— Добре, господине.
— Иска ми се — продължи Силвио, — ако ти нямаш нищо против, да останеш, когато семейство Мастърсън тръгнат за „Езейза“, и след това да придружиш ковчега.
— Както кажете, господине, нямам нищо против.
— Тони пита дали ще бъдеш със семейство Мастърсън — обади се Дарби.
— Тони е по-опитен от мен — отвърна Кастило. — Не искам да му се пречкам.
— Тогава аз ще бъда със семейството — реши Дарби. — Двамата с жена ми.
— Добре. Аз ще остана с посланика.
— Добре — съгласи се посланикът. — Да вървим да си намерим местата, Алекс.
Щом тръгнаха, Кастило прецени, че е най-добре да бъде отвън, когато семейство Мастърсън пристигнат, и бързо излезе от нишата. Ефрейтор Лестър Брадли го последва.
Двамата застанаха сами на тясната улица пред църквата.
„Къде, по дяволите, са жандармеристите?“
В следващия миг ги видя. Бяха в двата края на улицата. Някои стояха край блокадите, където уличката влизаше на „Плаца де Майо“. В другия край един жандарм ръкомахаше като регулировчик, а след малко пежо седан влезе на заден ход в улицата. Последва го беемве на посолството, след това GMC „Юкон XL“.
— Предполагам, влизат на заден, за да могат да излязат по-бързо — реши Лестър.
— И аз така си помислих, ефрейтор Брадли.
— Позволете да говоря, господине.
— Слушам те.
— Направихте на кайма лейтенанта, нали, господине? — възхити се Брадли.
— Предполага се, че не си го чул, ефрейтор.
— Какво да съм чул, господине?
Кастило му се усмихна и поклати глава.
Брадли посочи улицата.
Тони Сантини и други двама американци, които Чарли познаваше по физиономии, но не помнеше имената им, крачеха бързо към тях.
— Как е Шнайдер — започна Сантини.
— Будна е, но я боли. Остана много разочарована, че не е уцелила някой от онези мръсници. Бритън и агент от Агенцията за борба с наркотиците, Рикардо Солес, останаха при нея.
— Провери ли вътре? — попита Сантини и кимна към катедралата.
Два „Юкона“ на посолството даваха на заден по улицата към мястото, където бяха застанали Чарли и Тони. От единия слязоха шестима американци, трима въоръжени с пушки М–16, двама с „Узи“ и един с „Мадсън“. Сантини повика мъжа с „Узито“ и погледна Кастило.
— Вътре провери ли? — повтори той.
Кастило кимна.
— Аржентинският ВИП е тук, но нито президентът, нито външният министър са дошли.
— Сигурно ще са последни — отвърна Сантини.
— Посланикът, Дарби и съпругите са вътре — продължи Кастило. — Дарби и съпругата му искат да пътуват с теб до „Езейза“, за да придружат ковчега.
— Ами ти?
— Мисля, че и аз.
Сантини кимна.
— По сценарий конвоят на семейство Мастърсън тръгва. Пътуваме към „Езейза“ по „Авенида 9 Хулио“ и магистралата. Щом улицата се разчисти, автомобилът на посланика, „Юконите“ на посолството — три броя, един за ковчега, два като почетна стража — и един автобус аржентински войници ще влязат в улицата заедно с автомобилите на ДРУ, които ще ни следват по пътя. Щом месата свърши, почетната гвардия качва ковчега в „Юконите“ и конвоят потегля по същия път към „Езейза“. Съгласен ли си?
— Разбира се.
— Къде ти е колата?
