— Зад ъгъла — посочи Кастило. — С още два автомобила на ДРУ.
— Бих ти предложил да тръгнеш с посланика, но на хората от ДРУ никак няма да им хареса, ако не участват в парада. Но както ти решиш.
— Аз бих казал майната им, но те като нищо може да настояват и да създадат проблеми.
— Така е. Значи твоят автомобил и техните се нареждат след нашите. — Сантини посочи задната част на катедралата. — Когато ДРУ и първата кола на посолството излезе от улицата, автомобилът на посланика се нарежда в колоната, след него минава „Юконът“ с ковчега, идваш ти и придружителите ти от ДРУ, след това останалите. Става ли?
— Тони, ти знаеш какво правиш. Ще се съобразим с всичко, което решиш.
Сантини кимна, след това се обърна към мъжа с „Узито“.
— Нали чу?
— Да, господине.
— Уреди нещата.
— Добре, господине.
Сантини надигна глас, за да го чуят всички, които бяха по-далече.
— Ще проверя какво става вътре. Ако преценя, че всичко е наред, въвеждаме семейство Мастърсън.
— Искаш ли да вляза с теб? — попита Кастило.
— Както искаш, Чарли.
— Ще следвам семейство Мастърсън — реши той.
Сантини кимна и влезе в катедралата. Деветдесет секунди по-късно излезе.
— Хайде, да влизат! — нареди той, приближи се бързо към най-близкия „Юкон“ и отвори задната врата.
Много слабо момиче на около тринайсет слезе първо. Сантини й се усмихна, след това я насочи към вратата на катедралата. Последва я десетинагодишно момче, а накрая слезе госпожа Мастърсън. Погледна Кастило и се обърна към автомобила.
— Просто прескочи седалката, Джим — нареди тя и шестгодишно момче се появи на отворената врата.
Госпожа Мастърсън го прегърна през раменете и го поведе към катедралата.
Докато минаваше покрай Кастило, каза:
— Не мога да изразя с думи колко много съжалявам за Бети и пехотинеца.
Кастило не й отговори.
„Единствената разлика между децата на семейство Мастърсън и децата на Певснер е цветът на кожата им. Същият пол, същата възраст, същите интелигентни очи.
Не, грешка. Има една много съществена разлика. Някакъв гад застреля таткото на децата от семейство Мастърсън.“
Кастило последва госпожа Мастърсън и шестгодишното момче в катедралата.
Президентът на Република Аржентина — Кастило веднага го позна — вече бе седнал на първия ред до друг мъж, вероятно външния министър, и две жени, които сигурно бяха съпругите им. Полковник Джелини се бе изправил зад президента.
Органът, от който досега се носеше тиха музика, изведнъж проехтя и хората започнаха да стават.
След трийсет секунди изнесоха кръст, следван от дълга процесия духовници, които се подредиха около покрития със знаме ковчег на Дж. Уинслоу Мастърсън.
(ДВЕ)
Имение „Шангри-Ла“
Провинция Такуарембо
Република Уругвай
10:45, 25 юли 2005
Жан-Пол Бертран се бе излегнал в копринен халат пред телевизор „Сони“ с плосък екран още от девет сутринта, за да гледа прощалната церемония в чест на Дж. Уинслоу Мастърсън, която предаваха от Аржентина. Първо се включи аржентинският Девети канал, след това и Би Би Си, и Си Ен Ен и Дойче Веле започнаха да излъчват директно.
Жан-Пол Лоримър имаше уругвайски печат в ливанския си паспорт, че е влязъл в страната на 4 юли, и още един документ от следващия ден, с който получаваше законно разрешение да живее тук.
Четвърти юли, разбира се, бе девет дни преди Жан-Пол Лоримър да изчезне от апартамента си в Париж. Който и да се опитваше да открие Лоримър, щеше да разпитва по границите за датата, когато са го видели за последен път в Париж.
Той, разбира се, можеше да посочи която пожелае дата за паспорта си — печатът и сертификатът за постоянно пребиваване му бяха стрували десет хиляди американски долара в брой, — но си бе избрал датата четвърти юли, защото това бе американският, а сега вече и негов личен Ден на независимостта.
В мига, в който Жан-Пол Бертран прибра документите в сейфа си в „Шангри-Ла“, Жан-Пол Лоримър престана да съществува, а Жан-Пол Бертран, след известно изчакване, разбира се, поне от осемнайсет месеца, може би дори две години, в които щеше да бъде изключително дискретен, щеше да продължи живота си.
Бертран малко се изненада от вниманието, което предизвика убийството на Джак Мастърсън по цял свят. Дори не бе и помислял, че Би Би Си или Дойче Веле ще проявят интерес към убийството на сравнително незначителен американски дипломат. Джак бе заместник-посланик, не посланик, а Буенос Айрес не бе от най-известните столици в света, макар, честно казано, да не можеше да отрече, че ресторантите там не отстъпват на тези в Париж.
Не се учуди на вниманието, което отделиха аржентинската и американската телевизии. Джак бе застрелян в Аржентина, което обясняваше интереса на аржентинците. Откакто Жан-Пол идваше в Уругвай и откакто пуснаха сателитна телевизия, той наблюдаваше с някаква смес от весело любопитство и отвращение как аржентинската телевизия излъчва все повече и повече тъпи игри и простотии от американската, което казваше достатъчно.
Отразяването на убийството — и днешните събития — по американската телевизия се наблягаше повече на славата на Джак като баскетболист, на когото са платили шейсет милиона долара, задето се е оставил да го прегази камион с бира, отколкото на работата му като дипломат. Дори си бяха направили труд да открият шофьора на камиона и да го изправят пред камерата, за да разберат какво мисли за убийството на човек, който е бил роден за баскетболна звезда.
Интервюираха и съотборниците му от „Нотр Дам“ и „Бостън Селтикс“, за да кажат какво, според тях, се бе случило на Джак Пачката и по какъв начин ще се отрази на баскетбола и на нацията като цяло. Жан-Пол открай време се забавляваше и гледаше с неприязън баскетболния отбор, който открай време плащаше луди пари на разни шантави племена от Руанда и Бурунди заради уменията им да вкарват надуто парче кожа в огънат метален прът.
От думите на бивши съотборници на Джак, Жан-Пол реши, че повечето нямат дори бегла представа къде се намира Аржентина, нито пък какви ги е вършил там Джак преди кончината си. Един от тях, очевидно чул, че Джак е „Шеф на мисия“, бе решил, че Джак е станал мисионер, който разнася славата на християнството сред дивите племена из Аржентина, и изрази искреното си задоволство, че Джак е открил Създателя, преди да го срещне лично.
Освен това Жан-Пол се изненада от дългите опашки аржентинци, които се виеха пред катедрала „Метрополитана“, за да отдадат последна почит пред ковчега на Джак. Питаше се дали това е чисто и просто любопитство, или има нещо общо с погребението на Папа Йоан Павел II — което бе също отразено по телевизиите, — или всичко е нагласено от аржентинското правителство. Подозираше, че истината е комбинация от тези три фактора.
Надяваше се да види Бети и децата — все пак тя му беше сестра, а те — племенници и само Господ
