казали истината за хората, които ви отвлякоха.
— Как смеете да ми говорите по този начин?
— Заповедите ми са да защитавам вас и децата ви, госпожо Мастърсън. Направих всичко по силите си — и ще продължа да го правя, — докато не ме освободят от тази отговорност. Само че нищо не ме задължава да се преструвам любезно, че казахте истината на следователите, които се занимаваха с убийството на съпруга ви. И двамата много добре знаем, че излъгахте.
Срещна погледа й за миг, след това кимна и тръгна към товарната част на самолета.
Двайсет минути по-късно, старши сержант Дотерман се приближи до седналия на пода на товарното Кастило — опитът, придобит на „Глоубмастър“, го бе научил, че на пода е много по-удобно, отколкото на опакованите в найлон седалки — и му даде знак да си сложи слушалките.
След това Дотерман се приближи и включи интеркома.
— Кастило, чуваш ли ме? — прозвуча гласът на Торине.
— Да, господине.
— Би ли дошъл отпред?
— Слушам, господине.
„Май съм вбесил Джейк Торине.
Не стига че управлява самолет и си има какви ли не грижи, ами трябва да търпи една ядосана жена, на която не й е приятно да я наричат лъжкиня и е побързала да се оплаче на по-висшестоящ офицер.
Не исках да го ядосвам. Той все пак е от добрите.
Съжалявам ли, че й казах истината?
Ни най-малко, дяволите да я вземат!“
Чарли се изправи и тръгна към пилотската кабина. Нямаше как да избегне госпожа Мастърсън, ала тя не показа с нищо, че го е видяла.
Застана между седалките на пилота и втория пилот и тъй като Торине, изглежда, не го бе забелязал, той се наведе и го докосна по рамото.
Торине се обърна към него с усмивка.
— Дотерман ми каза, че си бил седнал на пода отзад — започна Торине. — Ако искаш да полегнеш, Чарли, защото съм сигурен, че си изморен, вдигни разделителната облегалка за ръце на седалките. Дори ще ти дам одеяло и възглавница.
„Нито е ядосан, нито смутен, което означава, че вдовицата Мастърсън не се е оплакала от мен.
Може би изчаква да съобщи на президента какъв студенокръвен мръсник съм.
Пет пари не давам какво ще прави.“
— Благодаря, господине, не ми се спи.
— Защо не седнеш от дясната страна, за да видиш как истинските пилоти маневрират над амазонската джунгла?
— Над амазонската джунгла ли сме?
— Не знам къде сме — отвърна Торине. — Кимна към втория пилот. — Разчитам на него, а от опит знам, че той е в състояние да се изгуби и в килер. Бил, я стани, за да видим дали армейският авиатор ще открие къде се намираме.
Вторият пилот се усмихна и разкопча колана.
Кастило зае мястото му, закопча коланите и вторият пилот му посочи екран, на който личеше местонахождението им. Подробна електронна карта показваше, че са на триста и двайсет километра от Буенос Айрес, няколко километра северно от Росарио. На екрана бяха изписани височината, скоростта, курсът, разстоянието и времето до крайната цел. Кастило бе запознат с уреда. „Лиър“ на братовчед му имаше модификация на същата система. Данните се предаваха от сателит, минаваха през наземен компютър и изчисляваха всичко с голяма точност.
„Интересно, дали Том е успял да издейства на Фернандо разрешение за кацане на «Кислър»?“
— Тази играчка те лишава от цялото удоволствие да летиш — отбеляза полковник Торине. — Беше много по-забавно, когато можеше да надникнеш навън, за да се убедиш, че пистата е все още под теб.
(ЧЕТИРИ)
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
20:35, 25 юли 2005
Докато Торине правеше заход над пистата на Кислър, за да кацне плавно с огромния „Глоубмастър“, Кастило видя „Боинг 747“, наричан от Военновъздушните сили „VC–25А“, който се преименуваше на „Еър Форс Едно“, когато президентът бе на него, паркиран в самия край на паралелна писта. Охраняваха го не само войници, но и шест „Хъмвита“ с 50-калиброви автомати.
— „Три-нула-едно“ кацна в и трийсет и пет минути — обяви Торине по микрофона. — Чакам инструкции за рулиране.
— „Еър Форс три-нула-едно“, говори наземен контрол на „Кислър“. Изчакайте на място след спиране. Ще следвате автомобила, който ще ви изпратим. Ще ви посрещне кола, която да откара майор К. Кастило до определената дестинация. Край.
— „Кислър“ — отвърна Торине. — „Три-нула-едно“ изчаква пристигането на навигационен автомобил. Майор Кастило ще бъде поет от втора кола до определената дестинация.
— Точно така, „Три-нула-едно“.
Вторият пилот докосна Торине по рамото и посочи през прозореца. Син пикап на Военновъздушните сили с надпис „Последвайте ме“ и GMC „Юкон“ бяха паркирани един до друг до рампа към пистата.
— Дотерман, чу ли? — попита Торине.
— На страничната врата съм, полковник.
Торине се обърна към Кастило.
— Защо ми се струва, че дестинацията ти е онзи „G747“?
— „Кислър“ — заговори вторият пилот в микрофона. — „Три-нула-едно“ е спрял на пистата.
— Виждаме ви, „Три-нула-едно“ — отвърна диспечерът.
— Полковник — обяви Дотерман, — приближават джип и „Последвай ме“. Джипът ме вижда. Ще спре отстрани.
— Сигурно е „Юкон“, Дотерман — отвърна Торине.
— Каква е разликата?
— Не знам — призна Торине.
— От незнайното нещо слизат хора — докладваше старши сержант Дотерман.
Когато полковник Торине понечи да разкопчае колана, за да се изправи, Кастило се надигна от аварийната седалка, сгъна я, за да я прибере на място, и застана до вратата на пилотската кабина. Усети, че госпожа Мастърсън го наблюдава. Срещна погледа й за миг, ала след това извърна очи.
Трийсет секунди по-късно слаб подполковник от морската пехота в синя униформа се появи на стълбите.
Погледна Кастило, след това се отправи към госпожа Мастърсън.
— Госпожо Мастърсън, аз съм подполковник Макелрой, адютант на президента. Самолетът ще рулира до един от хангарите. Посланик и госпожа Лоримър ще се качат на борда…
— Аз съм специален агент Уилки от Тайните служби — заговори набит мъж до ухото на Кастило. — Вие ли сте господин Кастило?
Кастило се подразни от прекъсването. Госпожа Мастърсън отново бе отправила поглед към него и му обръщаше повече внимание, отколкото на адютанта.
„Освен това не беше разгневена. Не се опитваше да ми подскаже, че сега ще си намеря майстора.
По-скоро се опитваше да изпроси помощ или да ми каже, че иска да поговорим.
Може би дори и двете.
Какво става?
