— Господин президент — започна той и се изправи. — Когато господин Дарби разпитваше госпожа Мастърсън в Немската болница — господин Дарби е представителят на ЦРУ в Аржентина и близък приятел на семейство Мастърсън, — тя заяви, че не знае абсолютно нищо за похитителите си. Тогава реших, че лъже…
— Ти ли, майоре, реши, че лъже? — прекъсна го нагло Монтвейл.
— Да, посланик Монтвейл, аз реших — отвърна Чарли и срещна погледа му. — По-късно и господин Дарби, и посланик Силвио се съгласиха с преценката ми.
— За какво е излъгала, Чарли? — попита президентът.
— По-скоро пропусна да каже някои неща, господине, не мога да кажа, че е излъгала. Тогава каза, че не помни никакви подробности около отвличането. Не й повярвах.
— Очевидно жената — намеси се отново Монтвейл — е била под стрес…
Президентът вдигна ръка, за да накара Монтвейл да замълчи.
Кастило погледна президента, след това продължи:
— Тъкмо преди да излетим от „Езейза“ — летището на Буенос Айрес — дадох на госпожа Мастърсън отличието, Великия кръст на Освободителя, който бе закачен върху знамето на ковчега лично от президента на Аржентина. Тя изрази пред мен съжалението си за смъртта на сержант Маркъм и за състоянието на специален агент Шнайдер. Не бях твърде любезен с нея. Тъкмо се бях върнал от болницата, където специален агент Шнайдер беше с обездвижена челюст след тежка операция, а секунди преди това бях минал покрай ковчега на сержант Маркъм. — Тогава й казах, че ако е била искрена, Маркъм може би щеше да е жив, а Шнайдер нямаше да лежи простреляна на три места.
— Ти си я нарекъл лъжкиня в лицето, така ли, Чарли? — попита Натали Кохън, неспособна да повярва.
— Да, госпожо, точно така.
— Каква беше реакцията й? — попита тихо президентът.
— В момента не реагира, господине, но тъкмо преди да сляза от самолета, ми каза, че след като е вече в Съединените щати, може да говори. Разкри, че похитителите са искали да разберат къде е брат й…
— Брат й ли? — попита президентът.
— Жан-Пол Лоримър, господине. Работи за Обединените нации в Париж. Госпожа Мастърсън твърди, че похитителите са заплашили да убият децата й, ако не им каже, а ако спомене и дума, щели да убият и децата, и семейството й. Убили господин Мастърсън, за да докажат колко са сериозни намеренията им.
— Мама му стара! — възкликна президентът на САЩ.
— Господин президент — намеси се госпожа Кохън, — вече няколко дни се опитваме да открием господин Лоримър, но без успех. Знаем само, че не е в апартамента си, а не е и на работа.
— Госпожа Мастърсън каза, че няма никаква представа къде се намира брат й — каза Кастило.
— Защо, майоре — попита Монтвейл, — госпожа Мастърсън е решила да се довери на вас, а не на посланик Силвио или на семейния приятел от ЦРУ?
— Сигурно защото вече сме в Щатите — отвърна Кастило.
— Разрешете да се намеся, господин президент — обади се Торине.
Президентът кимна.
— Бях свидетел на разговора между майор Кастило и госпожа Мастърсън — призна Торине. — Причината да се довери на майор Кастило са били думите на господин Дарби за майора.
— По-точно? — попита Монтвейл.
— Очевидно, господине — отвърна Торине, — господин Дарби е казал на госпожа Мастърсън, че майор Кастило е — цитирам дословно — „непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.“
Президентът наклони глава на една страна и се усмихна.
— Този път съм напълно съгласен с мнението на представител на ЦРУ. Това, предполагам, е достатъчно красноречив отговор на въпроса ти, Чарлс.
— Да, господин президент.
Кастило забеляза, че генерал Нейлър тихо кашля. От опит знаеше, че това е начинът му да прикрие усмивката си.
„Майната ти, посланик Монтвейл, надут тъпанар!“, мислеше си Чарли, след това се овладя.
„Пак ли започваш, глупако?
Задължително трябва да се опиташ да се сработиш с Чарлс Монтвейл, директора на Националното разузнаване.
Видяхте се преди десет минути и той вече реши — сигурно има защо — че К. Г. Кастило е един арогантен дръвник, на когото трябва на бърза ръка да му се покаже къде му е мястото.
Най-лошото, което можеш да причиниш на тип като Монтвейл, е да го унижиш пред колегите му и пред президента на САЩ. Нито ще забрави това, нито ще ти прости.“
— Чарли, защо според теб на тези хора им трябва братът? — попита президентът. — И кои са те според теб?
— Нямам никаква представа, господин президент — призна Чарли. — Но мисля, че ако поговоря с него — стига да го открия, — много неща ще се изяснят.
— От Обединените нации казват, че не знаят къде е, така ли, Натали? — попита президентът.
— Опитахме се да се свържем с него, когато отвлякоха госпожа Мастърсън, за да съобщи той на семейството, тъй като баща им, посланик Лоримър, има сериозни проблеми със сърцето. Така и не успяхме да го открием. Всичко, което успяха да разберат от посолството ни в Париж, бе, че колата му е в гаража, дрехите — в апартамента, все едно че е заминал някъде на почивка. Очевидно той сам си е бил шеф и е ходел където реши и когато реши.
— Тези негодници убиха, за да покажат колко много им трябва въпросният Лоримър — натякна президентът. — Животът му е в опасност. Няма ли да съобщите на Обединените нации? Те да не би да искат да се измъкнат?
— Господине, предполагам, че Обединените нации и в Ню Йорк, и в Париж знаят за убийството на Мастърсън.
— Но не знаят какво госпожа Мастърсън е казала на Чарли, нали?
— Не, господине. Веднага ще се свържа по телефона с посланика ни в ООН и ще му разкажа, ако разрешите.
— Предпочитам да не го правите — намеси се Кастило.
— Защо не? — попита любопитно Натали Кохън без да се обижда.
— Нещо ми подсказва, че не бива да го правим.
Държавният секретар погледна президента. Той бе замислен.
— Искам да ви кажа нещо важно, така че внимавайте. — Ще се съобразим с усета на Кастило не защото съм съгласен с него, а защото не съм сигурен, че ще стане по-добре, ако го пренебрегнем. Освен това аз съм единственият, който може — и от време на време ще го правя — да пренебрегва мнението и решенията му. Разбрахме ли се?
— Да, господине — примири се секретар Кохън.
— Какво смяташ да правиш, за да откриеш липсващия брат, Чарли?
— Ще замина за Европа, за да се опитам да го намеря.
— Кога?
— Веднага щом се уверя, че госпожа Мастърсън и децата й са на сигурно място, господине. Дал съм й думата си, че ще бъде в безопасност.
— Ще бъде — потвърди президентът. — Забеляза ли приятелите си от „Делта Форс“, Чарли?
— Да, господине, забелязах ги.
— Главният прокурор се съгласи с мен, че положението изисква намесата на войската за осигуряване защитата на семейство Мастърсън. Очевидно времето им е ограничено и те не могат да останат да ги пазят вечно, но поне за момента семейство Мастърсън са на сигурно място.
— Госпожа Мастърсън беше помолила специален агент Шнайдер да потърси частен детектив. Ще направя каквото мога по въпроса.
— И заминаваш за Европа веднага след като приключиш с всичко това, така ли?
