Въпреки че и преди бе виждал самолета на президента, Кастило никога не се бе качвал.
Първото, което забеляза, когато влезе, бе, че интериорът с нищо не прилича на другите „Боинг 747“, които бе виждал. Вместо редиците седалки, той видя президентския печат на кремава стена — дълга поне петнайсет метра — от лявата страна чак до самия й край.
Второто, което забеляза, бе агент на Тайните служби, застанал в коридора отляво. Кастило бе чувал, че апартаментът на президента е на носа на самолета, и реши: „Този тук пази президента“, когато чу гласа на втори агент. Този му беше познат.
— По коридора чак до вратата — посочи Джоуел Исаксън. След това добави: — Радвам се да те видя, Чарли.
Кастило разтърси ръката на Исаксън, без да каже и дума.
Вратата бе в края на коридора. Когато Кастило приближи, се появи нов агент от Тайните служби и отвори.
Той влезе и се озова в сравнително просторна конферентна зала. Имаше голяма маса с осем кожени стола. Всичките бяха снабдени с колани.
Около масата бяха насядали държавният секретар, доктор Натали Кохън, секретарят на Вътрешна сигурност, почитаемият Матю Хол; директорът на Националното разузнаване, посланик Чарлс Монтвейл; и генерал Алън Нейлър, главнокомандващ Централното командване. Президентът на САЩ се бе отпуснал на кожено канапе до вътрешната стена и говореше по телефона.
Когато видя Кастило, той се усмихна, даде му знак да влезе и да се настани до масата. Когато забеляза полковник Торине, махна и на него да влезе и да седне.
Държавният секретар и секретарят на Вътрешна сигурност се усмихнаха на Чарли. Генерал Нейлър му кимна, а директорът на Националното разузнаване го погледна със смесица от любопитство и неодобрение.
Президентът продължи да говори по телефона.
— Миличка, Чарли Кастило току-що влезе. Ще ти позвъня по-късно.
Президентът остави слушалката на стената и приближи до Кастило. Чарли понечи да се изправи, ала президентът махна с ръка и не му позволи, след това стисна дланта му.
— Радвам се да те видя, Чарли — започна той, след това се обърна към Торине. — И вас също, полковник. Малко се учудих, че вие сте на „Глоубмастъра“, но след това се сетих, че няма защо да се чудя. Вие двамата с Чарли сте нещо като екип, нали така?
— Да, господине, може и така да се каже.
— Навън още ли е горещо? — попита президентът, мина на челното място на масата и седна.
— Горещо и влажно, господине — отвърна Чарли.
— Разумните хора не идват в Мисисипи насред лято — заяви небрежно президентът — нито пък в Минесота посред зима. Разумните хора отиват в Северна Каролина, за да останат там целогодишно.
Всички се разсмяха по задължение.
— В момента има две неща — стана сериозен президентът. — Първо, тъй като не мога да остана за погребението колкото ми се иска, ще направим фотоцеремония, когато госпожа Мастърсън придружава свалянето на ковчега от самолета. Ще има и оркестър. В момента го уреждат. Доколкото разбрах, разполагаме с около петнайсет минути. Това е достатъчно време, за да задействаме второто.
Той бръкна под масата и извади износено кожено куфарче. Отвори го, извади два комплекта документи и ги подаде на генерал Нейлър.
— Прочетете ги, генерале.
— Веднага, господине.
Нейлър ги извади, погледна ги за момент, след това зачете.
— „Строго секретно по заповед на президента.“
— „Белият дом, Вашингтон, окръг Колумбия, 25 юли 2005.“
— „Президентът постановява:“
— „Бе установено, че убийството на Дж. Уинслоу Мастърсън, заместник-посланик на САЩ в посолството в Буенос Айрес, Аржентина; похищението на съпругата на господин Мастърсън, госпожа Елизабет Лоримър Мастърсън; убийството на щаб-сержант Роджър Маркъм от морската пехота на САЩ и опитът за убийство на специален агент Елизабет Т. Шнайдер от Тайните служби разкриват недвусмислено съществуването на терористичен замисъл, който цели да нанесе сериозни щети на интересите на Съединените щати, на дипломатическите мисии и граждани, следователно проблемът не може да бъде пренебрегнат.“
— „Бе установено, че усилията и действията, предприети от американското правителство за откриването и спирането на индивидите, извършили тези терористични актове, и за предотвратяването на други подобни, налагат използването на тайни методи на действие.“
— „Незабавно да бъде създадено тайно звено за откриване самоличността на терористите, извършили убийствата и похищението. Новото звено ще се нарича Звено за организационен анализ към Вътрешна сигурност. Звеното ще разчита на финансова подкрепа от президента. Кадрите на звеното ще бъдат посочвани от командващия звеното и одобрявани от президента.“
— „Майор Карлос Г. Кастило от Специалните части на Американската армия се назначава за командващ на звеното за организационен анализ. Решението влиза в сила незабавно.“
Генерал Нейлър спря да чете и вдигна поглед към президента.
— За свидетел на създаването на новото звено е посочена госпожица Кохън в качеството си на държавен секретар, господин президент.
Единственият звук в стаята бе климатикът, който бълваше хладен въздух.
— Тази оглушителна тишина, майор Кастило — заяви тихо президентът — ми подсказва, че всеки един от присъстващите се опитва да измисли правдоподобна причина защо да се откажа от звеното и как по- дипломатично да ми поднесе аргументите си. Затова, позволете ми да ви спестя усилията. Решението ми не подлежи на коментар.
Президентът огледа седналите около масата и продължи:
— Не само че искам негодниците, които застреляха Мастърсън и сержант Маркъм, да бъдат заловени, ами искам да изпратя послание на онзи, който стои зад това деяние и си въобразява, че убийството на американски дипломат ще му се размине безнаказано, да разбере, че този президент ще бъде безпощаден и няма да позволи подобно нещо да се случи отново.
— Господин президент — обади се посланик Монтвейл. — Позволете да попитам какво общо имам аз с майора?
— Радвам се, че попита, Чарлс — отвърна президентът. — Нека сега да се уверим, че всички са наясно. Това се отнася и до Натали, и Том, разбира се, и до останалите секретари, и до главния прокурор. И вие, и те ще му осигурявате всичко, което той прецени, че му е необходимо, за да изпълни докрай мисията, която съм му възложил. Затова пък той е отговорен само и единствено пред мен. Наясно ли сте всички?
— Много е възможно да възникнат проблеми…
— Чарлс, ще ги обсъждаш с майор Кастило — прекъсна го президентът. — Нали ме чу, че въпросът не подлежи на обсъждане?
— Да, господин президент.
— Това беше основното — заяви президентът. — Сега искам господин Кастило да ни каже докъде сме стигнали и какво ще предприемем оттук насетне. — Той погледна Кастило. — Казвай, Чарли.
Кастило едва сега усети, че е седнал с изпънат гръб на самия край на стола, също като дете, което се страхува да не изпусне и дума, казана от по-възрастните.
Понечи да се изправи в знак на уважение.
„Я чакай малко!
Ако го сторя, ще излезе, че един нищо и никакъв майор докладва на по-висшестоящите и че очаква от тях мъдри думи и напътствия.
Доколкото разбирам, президентът не иска подобно нещо от мен.“
Вместо да стане, той се отпусна назад в стола и скръсти ръце на гърдите си, сякаш за да събере мислите си, което не бе далече от истината.
Забеляза, че генерал Нейлър и полковник Торине го наблюдават с искрено недоумение.
„Я да видим дали ще ми се размине.“
