Този пък глупак откъде се взе?“
Кастило едва се овладя да не изблъска агента на Тайните служби от пътя си.
— Аз съм Кастило.
— Последвайте ме, господине. Президентът иска да поговори с вас.
Кастило кимна.
Специален агент Уилки тръгна по стълбите. Чарли го последва, ала преди това погледна за последен път госпожа Мастърсън. Очите им отново се срещнаха.
„Тя е отчаяна и уплашена.
Не иска да тръгвам.“
Госпожа Мастърсън стана, изблъска подполковник Макелрой и се провикна:
— Господин Кастило?
— Да, госпожо?
— Може ли за момент?
— Да, госпожо, разбира се.
Тя мина покрай Макелрой и застана на входа за пилотската кабина. Застана толкова близо до Чарли, че той се отдръпна и се сблъска с Торине.
— Какво мога да направя за вас, госпожо? — попита той. — Да не би нещо да не е наред?
Тя вдигна очи към него. Той видя как се наливат със сълзи.
— Страхувах се да кажа каквото и да е, докато бяхме в Буенос Айрес — призна тя. — Трябваше да опазя децата си.
Той кимна.
Елизабет Мастърсън си пое дълбоко дъх.
— Сега вече не сме в Аржентина. У дома сме. — Тя замълча, след това продължи бавно и предпазливо, сякаш бе репетирала онова, което възнамеряваше да каже. — Хората, които ме отвлякоха, искаха да им кажа къде е брат ми. Казаха, че ако не им съобщя, ще убият децата ми, едно по едно. След това ме заплашиха, че ще убият и децата, и родителите ми, ако кажа и дума. След това убиха Джак… — Гласът й пресекна. Тя преглътна и продължи: — Убиха съпруга ми, за да ми покажат, че намеренията им са сериозни.
— А вие не знаете къде е брат ви, така ли? — попита тихо Кастило.
Тя поклати глава.
Кастило сложи ръка върху нейната.
— Слушайте ме внимателно, госпожо Мастърсън. Имате думата ми, че никой няма да нарани децата ви. Нито пък родителите ви. Нито пък вас…
— Просто не знаех какво да направя. Затова не…
— Господин Кастило, президентът чака! — обяви нетърпеливо специален агент Уилки от Тайните служби.
— Значи ще му се наложи да почака — сопна се Кастило и отново погледна към госпожа Мастърсън.
Тя клатеше глава и се усмихваше през сълзи.
Той я погледна въпросително.
— Знаех, че ще трябва да кажа на някого — продължи тя. — Струва ми се, бях права, като се спрях на вас.
— Не разби…
— Според вас колко са хората, които биха накарали президента да чака?
— Това просто показва, че действам импулсивно — отвърна Кастило.
— Не, господин Кастило. Вие сте точно такъв, какъвто ви описа господин Дарби.
Той изви вежди. Тя поясни:
— Непоклатим мъжага, точно човекът, който би искал да е в твоя ъгъл, когато те хванат натясно.
— Ако вярвате на тези думи, госпожо, бъдете спокойна, във вашия ъгъл съм.
— Господин Кастило, за бога, президентът ви чака! — подвикна специален агент Уилки.
— Ще се върна веднага щом мога — обеща Кастило.
Тя се надигна и го целуна по бузата.
— Благодаря ви.
След тези думи се върна на мястото си. Кастило вдигна поглед към полковник Торине.
— Нали чу всичко?
Торине кимна отсечено.
— Ще дойдеш ли с мен? Може да се наложи да разчитам на свидетел.
— Разбира се — отвърна Торине и извика: — Бил, слизам. Самолетът е твой.
— Слушам, господине.
Когато специален агент Уилки видя, че Торине тръгва след Кастило, той се обърна изненадан.
— Президентът не каза нищо за втори човек, господин Кастило.
— Значи ще се изненада, когато види полковник Торине, нали?
Щом застанаха на пистата до „Глоубмастъра“, специален агент Уилки заговори в микрофона на ревера.
— Господин Кастило настоява да доведе и пилота.
— Не просто пилота, приятелю — поправи го грубо Торине. — Полковник Джейк Торине от Военновъздушните сили на САЩ.
— Казва се Торине — обясни в микрофона специален агент Уилки.
Трийсет секунди по-късно специален агент Уилки получи нареждане.
— Качете се в „Юкона“, господа, ще ви заведа при президента.
Трийсет секунди след като се качиха на задната седалка, Торине докосна рамото на Кастило и посочи през прозореца.
Кастило погледна навън и видя войници, въоръжени с пушки „Кар–16“, обградили „Глоубмастъра“.
— Не знаех, че поверяват пушки на военновъздушните сили — отбеляза Кастило.
Торине се подсмихна.
— Тези не са от военновъздушните, глупчо. Войници са, почти съм сигурен, че са от Специалните части или „Делта форс“. Поне един от тях е „Грей фокс“. Това е сержант Орсън, нали?
Кастило погледна. Единият беше висок рус взводен сержант, който се казваше Орсън. За пръв път Кастило бе видял снайперист от „Грей Фокс“ в Коста Рика, където Орсън много професионално бе ликвидирал двама от терористите, откраднали самолет „727“.
— Дяволите да го вземат, наистина е Орсън.
„Какво, по дяволите, ставаше тук?“
„Юконът“ спря пред стълбите, които отвеждаха на огромен „Боинг“, и Кастило и Торине слязоха. Огромен брой хора пазеха, включително две жени, очевидно агенти от Тайните служби.
Едната заговори в микрофона на ревера си, след това се обърна към Кастило и Торине.
— Можете да се качите, господа — покани ги тя. — Президентът ви очаква.
ХII.
(ЕДНО)
На борда на „Еър Форс Едно“
Военновъздушна база „Кислър“
Билокси, Мисисипи
20:50, 25 юли 2005
